Надянал царствената мантия на баща си едва на крехката двадесетгодишна възраст, едновременно с коронясването си за цар на Македония Александър поел ролята и на предводител на Коринтския съюз. Освен това той дръзко се олицетворявал с чутовния Омиров герой Ахил и се обявил формално за освободител на гърците от Мала Азия, които от век и половина били заставени да се примиряват с унизителния за тях статут на поданици на Персийската империя. В своя трактат „Политика“ бившият учител на Александър — Аристотел — споделял пожеланията си за установяване на единна „политея“ или обща политическа организация за всички гърци, като припомнял, че ако постигнат тази висока цел, те ще владеят света. По времето, когато Аристотел творял в Атина (тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), неговият бивш ученик преплавал морето и навлязъл в Азия с мисия, която можела да бъде възприема като опит за изграждане на една обща „политея“ за всички гърци, обаче под водачеството на един човек.

Аристотел бил грък, но с много тесни семейни връзки с македонската аристокрация и личен приближен на царя на Македония, така че може би не намирал тази перспектива за твърде заплашителна. Обаче огромното мнозинство от гърците, в стремежа си да се разграничават от македонците, вероятно гледали по-различно на ситуацията. Чак до последната и решителна битка срещу Великия цар на Персия повече гърци воювали срещу Александър, отколкото в редиците на неговата войска. През периода 336–322 г. значителен брой гръцки градове и федерации в континентална Гърция с оръжие в ръце едновременно въстанали срещу монархията на Александър (или по-скоро срещу неговия наместник в Македония Антипатър, който изпълнявал ролята и на регент на Гърция). Между впрочем именно Александър и Антипатър били отговорни — или поне повечето от гърците считали така — за унищожаването на гръцките свободи както в европейската континентална Гърция, така и в гръцките колонии в Мала Азия.

Как би могъл да се обясни този привиден парадокс? Ще се опитам да докажа, че това въобще не е било парадокс и че отношението на Александър към гърците — към всички гърци, както колективно, така и индивидуално — е било напълно последователно, в смисъл че никога не се отклонявал от преследването на идеала си — увеличаване на своето могъщество и слава. Това обаче още не означава, че той не споделял извисените идеали на елинизма и не се опитвал да ги разпространява в широки граници; само че Александър не допускал подкрепата на който и да е алтруистичен идеал да препречва пътя на неговото самоутвърждаване, докато накрая се превърнал в син на един не-гръцки бог и на свой ред — в ново божество.

През втората година от царуването на Александър — преди той да напусне Европа (както по-късно се оказало, това било извънредно благоприятно за гърците) — съдбата поднесла едно решително изпитание за Гърция. Става дума за разрушаването на Тива през 335 г. През последното десетилетие, след поражението, което нанесла на Спарта, Тива се издигнала като първостепенната военна сила в континентална Гърция. Оказало се обаче, че Филип не пропилял годините от 368 до 365, когато още съвсем млад бил заточен в Тива като принц и заложник. По време на Втората свещена война (356–346) за контрола на светилището в Делфи, Тива вече не била толкова велика сила, а по-скоро съюзник на северния си съсед Филип и заклет враг на съседите си от юг и запад (Атина и Фокий). Но през 339 г. атинският политик Демостен успял да постигне сериозен дипломатически успех, като убедил тиванците да се присъединят към гръцката коалиция, създадена за противодействие срещу инвазията на Филип.

На следващата година край Херонея в Беотия (на северозапад от Тива) се стигнало до решителна битка, чийто резултат бил пълната победа на Филип. Един паметник с величествен каменен лъв се издига и до днес на бойното поле.

Беотийската феодална държава, на която от 378 г. начело била Тива, се разпаднала, като водачите на антимакедонската опозиция били избити или прогонени. В Кадмея (тиванския акропол) бил настанен македонски гарнизон, а Тива, за чиито граждани се предполагало, че вече били укротени и изпаднали в примирение, била присъединена заедно с повечето градове от гръцките земи на юг от Македония към новоучредения от Филип Коринтски съюз.

Често се казва, че свободата е неделима. Независимо дали това правило е вярно или не при всички случаи, значителен брой от влиятелните тиванци силно страдали от отдръпването на другите гръцки градове-държави от каузата на Тива. През 336 г., веднага щом се разнесла вестта за убийството на Филип в Пела, Тива побързала да заеме мястото си сред онези гръцки градове, които се опитали да върнат независимостта си от Македония, ала били изпреварени от Александър. Аналогична била ситуацията през 335 г., когато плъзнал слух за гибелта на Александър в схватките срещу илирите по северозападната граница на Македония (също като чичо му Пердика през 359 г.). Тиванците открито се надигнали и броженията им скоро прераснали в масово въстание. Този път те били подкрепени от ръководената от Демостен Атина и още няколко гръцки градове. Разбираемо е защо още оттогава щастливата звезда на Александър станала пословична, макар че той до голяма степен сам бил причината за това. Как иначе би могъл да се разглежда фактът, че той успял да приключи операциите по умиротворяването на илирите, точно когато до него достигнали вестите за въстанието на тиванците. Само за две седмици, бърз като мълния, Александър се озовал с цялата си войска пред вратите на Тива. Тиванците останали безкрайно изненадани. Но ако Александър се надявал, че чрез терор ще ги държи в подчинение и ще се възползва ловко от наивността им, като повярват в широко пропагандираното му милосърдие, то навярно той също е преживял също толкова горчиво разочарование.

Демократичното събрание на тиванците не само гласувало да се продължи борбата за автономия, така както те я разбирали, но също и — според Диодор 16 „обявили от най-високата кула на крепостната стена, че всеки, който желае да се присъедини към Великия цар и Тива в борбата за освобождаването на гърците и унищожаването на тирана на Гърция, да се обърне към тях“. Тази прокламация била адресирана към членовете на Коринтския съюз, включително и другите градове в Беотия, чиито войници покорно служели в армията на Александър. Обаче в „Анабазис“ на Ариан въобще не се споменава за това събитие. Всъщност не би трябвало да очакваме да намерим подобна прокламация в трудовете на Ариан, който решил да се основава предимно на придворните летописци Птоломей и Аристобул. 17 Все пак тази прокламация отчасти повдига капака, под който се криела истината (или измамата) за целия панелински проект за поход срещу Персия, който Александър като наследник на Филип се готвел да предприеме. Тиванците не приемали Александър като легитимен или конституционен монарх, а го назовавали тиран и деспот, използвайки същите определения, с които Демостен си служел, за да обсипва с хули баща му Филип. Ала не трябва да се забравя, че в загрижеността си за свободата на Гърция те се обърнали за помощ към Великия цар на Персия — т.е. към същия този източен деспот, за когото се предполагало, че бил най-опасният враг на идеята за обединението на Гърция и за укрепването на нейната свобода.

Отново се оказва, че именно Диодор, а не Ариан е този, който е по-откровен в обясненията за реакцията на Александър спрямо прокламацията на тиванците: „Той осъзна, че тиванците гледат на него с презрение и затова реши да срине града до основи и с това наказание да изплаши всеки друг, който би дръзнал да рискува с въстание срещу неговата власт.“ Казано с други думи, Александър решил да държи в подчинение, макар и с цената на политически насилия, достигащи до крайности, гръцките си съюзници, от които се очаквало да го подкрепят като водач на замисления поход срещу персите. Това, според мен, е ясен и недвусмислен признак за характера на Александър и за предпочитаните от него методи, които въпреки младата му възраст (тогава бил едва двадесет и две годишен) вече били напълно оформени. Същевременно това ни пояснява на кой от исторически източници може да се разчита за по-достоверни сведения.