Но може ли да се заключава, че той все пак е издал тази заповед? Възможно ли е да съдим по някакви косвени признаци или с помощта на разсъждения от общ характер да си изясним основната му позиция като върховен владетел? Следният пасаж може би ще ни помогне да се справим с тази загадка. Той е взет от седмия том на „Анабазис“ от Ариан и се отнася до делата на Александър след завръщането му във Вавилон през лятото на 323 г.:

Тук езикът на Ариан е донякъде двусмислен; той записал буквално: „като че ли“, с което искал да подскаже, че лично той не бил убеден, че Александър бил бог. Ариан още повече усложнява това, като добавя: „Но въпреки всичко това неговият край приближавал.“ Боговете, истинските богове, никога не умират; те са, по дефиниция, безсмъртни или а-танатос 32 . Но Ариан, който в описанията си почти винаги преразказва доста точно и добросъвестно наученото от други източници, тук не отрича, че пратениците удостоили Александър с божествени почести.

Строго казано обаче, това не доказва, че Александър е заповядал да бъде обожествен, а само това, че гърците били готови да му признаят подобна небивала чест. При това не само те били склонни да отстъпят пред него. Почти сигурно е, че гърците от Мала Азия — онези, пред които Александър обявил, че ще ги освободи от персийското потисничество — също го боготворели приживе и то вероятно няколко години по-рано, т.е. преди 323 г. Причините за тази позиция на малоазиатските гърци била съвсем същата като основанията за отдаване на божествени почести пред Лизандър на остров Самос. Или пред Филип в град Филипи (при последния случай се добавяли известни националистически съображения): признаване на върховната власт, съчетано с молба да продължи да ги закриля от персите.

Но не всички гръцки градове-държави от континентална (европейска) Гърция споделяли позитивната мотивация на своите азиатски братовчеди. Някои от тях, като Атина и Спарта, имали основателни причини да не възприемат Александър като техен божествен благодетел. Те вече били повече или по-малко обвързани принудително с Коринтския съюз — или под натиска на Филип от 338 г. или под влиянието на Александър няколко години по-късно, като тяхната автономия вероятно е била гарантирана от тържествените клетви, които на практика били погазени от Александър. Това в края на краищата ми дава основание да допускам, че той вероятно е издал заповед да бъде почитан като бог от гърците в континентална Гърция. Така те биха се изравнили по права с останалото население на неговата наскоро основана империя, чийто център се намирал далеч на изток от Егейското море. Във всички случаи обаче провъзгласяването и признаването на Александър за бог представлявало по същество политически акт, а не духовна изява и религиозно признание.

Ако допуснем, че Александър наистина е издал заповед за своето обожествяване, то логично следва въпросът: защо го е сторил (като се абстрахираме от съображенията за хармонизация на управлението на империята)? Дали зад това решение той не е прикривал свои политически мотиви и цели? През 324 Г. Александър вече господствал над древната Персийска империя и освен това бил сюзерен на Гърция и островите в Егейско море. Но тогава — по този въпрос няма спорове — той започнал да действа по-автократично, дори деспотично. Освен това се усъвършенствал или поне променял в духовно отношение, обаче в каква насока? Според интригуващото предположение на австрийския учен Фриц Шахермайер (който разглежда Александър като титаничен персонаж, донякъде олицетворяващ представата за всемогъщ фюрер), духовният прогрес на Александър можел да се измерва според предпочитанията му към антични герои и божества, чиито подвизи се стремял да достигне или дори да надмине през последователните етапи от кариерата си. Прекланял се пред Ахил — увлечение, от което бил обсебен през първата фаза от похода си за завладяване на Азия (достатъчно е да си припомним посещението му в Троя, където бил придружаван от най-предания си спътник — Хефестион). След това обаче, преди и след битката при Гавгамела, той мислел единствено за Херкулес, докато накрая, по време на нашествието в Индия отвъд източните граници на Ахеменидската империя, в играта на въображението му най-после се намесил Дионис. И след като успешно се справил с всичките тези предизвикателства и постигнал повече дори от постигнатото от боговете, вече не оставал никой, нито човек, нито бог, с когото Александър да мери силите си. Шахермайер стига до предположението, че от този момент нататък Александър вече си бил разчистил пътя да се превърне в бог и да бъде почитан като такъв.

Може би Шахермайер е бил прав с тази своя хипотеза. Никак не е изключено Александър да се е подготвял именно за това. Посещението в светилището на оракула на бог Амон, издигането на тезата за божественото му осиновяване от Амон, ласкателните изображения на неговия лик по монети и медальони, както и в картини или скулптури, заобиколен от атрибутите на Зевс, Херкулес, Амон и така нататък — всичко това ни насочва към хипотезата, че той вече не е гледал на себе си само като на простосмъртно човешко създание. Ако се вземе предвид, че практически той се е оказал непобедим, подобна мисъл не ни се струва единствено като проява на мегаломания. И накрая трябва да изтъкнем един не толкова идеалистичен и много по-личен мотив: желанието да надмине постиженията на баща си Филип и с това окончателно да докаже способностите си пред духа на покойния си баща.

Както доказва нашето изследване, преклонението приживе пред Александър като божествен персонаж се дължало на щастливо съвпадение в търсенето и предлагането на героични образи. Днес може да ни се струва странно, но именно в безсмъртната слава на Александър е неговият най-мащабен и най-дълготраен успех. Посмъртният култ към Александър се оказал забележително плодоносен и устойчив срещу влиянието на времето. За разлика от Ленин и Мао, на които въпреки формално атеистичната идеология в действителност е бил признаван божествен статут, докато са били живи и малко след смъртта им, култът към Александър се оказал неизмеримо по-дълготраен и в известен смисъл е запазен до наши дни. В елинистичната Пела (столицата на Македония) той бил изобразен в мраморна статуя с по-особен вид — по-скоро игрив и развеселяващ, наподобяващ прочутия бог Пан, отчасти човек, отчасти звяр, с излъчване на несдържана сексуалност.

Много по-късно образът на Александър се затвърдил като светец в християнския календар на египетските копти, а още по-нататък във времето като пророк (в Корана). Но един от най-възвишените образи на Александър може да бъде открит много по-далеч на запад и на север: в катедралата в романски стил в швейцарския град Базел, където е показано как той се възнася към небесата. Това е християнска версия на едно по-ранно, езическо представяне на образа на Александър, разработвано отначало в легендарния епос, наричан „Александрова романтика“, на който ще се спрем в следващата последна глава.