Актьорът Колин Фарел, който изигра ролята на Александър в забележителния филм на Оливър Стоун, красноречиво определя героя си:

Няма никакво съмнение, че Александър е постигнал удивително много в своя живот. Но той ни е оставил и многобройни посмъртни завещания и наследства, чийто отзвук е доловим дори и в наши дни, като някои от тях въобще не са страшна приказка. В тази глава ще се занимаем не с реалния Александър, а с безсмъртния герой от легендите и фолклора.

За да се придобие представа за многобройното му и разнообразно наследство, трябва да се прочете книгата на Даяна Спенсър: „Романът на Александър. Прочит на един културен мит“. Костюмът на героя на корицата е образ, сътворен от Анди Уорхол за неговите серии с лика на Александър (така както той пресъздаде лицето на Мерилин Монро в друга от прочутите си графични серии). Забележителното тук е в това, че Уорхол твърди, че в съвременния свят всеки може да се окаже забележителен, но само за петнадесет минути. Указателят на имената в края на книгата на Даяна Спенсър доказва, че Александър се е радвал на известността си много по-дълго от пределно краткия срок, отпуснат от Анди Уорхол на всяко човешко същество. В тази книга Александър се появява, между другото, като „емблематичен образ в християнството“, „пример за подражание за британския империализъм“, „пример за подражание за римския империализъм“, „хуманист като великите личности от ренесансовата епоха“, „величав образец на елинизма от втория софистичен период“, „стоическа фигура от поучителна легенда“, „еталон за рицарството“, „модел за поведение на президента Кенеди“ и „образец за подражание на Лорънс Арабски“. Но дори и в иначе внушителния азбучен указател в книгата на Даяна Спенсър не се намерило място за Андрю Дюкроу — един от най-известните циркови изпълнители във викторианска Англия, който се специализирал в пресъздаване на постановки, показващи как Александър опитомява Буцефал.

Макар посмъртното присъствие на Александър наистина да е вездесъщо, все пак се наблюдават пет области, в които той се радва на особено силно влияние и е обект на много спорове. Дори и в годините на най-неоспоримия му възход съществувал сложен политико-етнически проблем, изцяло или частично обвързан с понятието „гръцки“, с който той не можел да не се съобразява. За тази част от неговото наследство ние си припомнихме съвсем наскоро, в началото на деветдесетте години на XX век, когато вследствие разпадането на бившата Югославия от нейните руини изникна нова държава: бившата югославска република Македония. Това име обаче се използва и за провинция в границите на съвременната република Гърция, въпреки че в древността е била част от античната Македония. Гражданите на новата балканска държава, претендиращи да са потомци на древните македонци, се заеха да използват съответните най-важни символи, спадащи към наследството на Александър Македонски — истинско престъпление в очите както на официалните представители на гръцките власти, така и на останалите гърци. Например обявиха за своя икона Бялата кула (в Солун — град, основан малко след смъртта на Александър, макар че тази кула е била издигната от венецианците или турците през Средновековието) или звездата 33 с шестнадесет лъча, която се появи по един доста съмнителен начин на златния погребален саркофаг, открит в „Гробницата на Филип“ във Вергина.

Гърците, на свой ред, не закъсняха да реагират по съответния начин. На една монета от доскорошната национална валута на Гърция — драхмата (вече изместена от еврото) те изобразиха бюст на Александър Македонски. На тази монета, както и на античните монети от епохата на Александър той е показан със свещените рога на бог Амон, а ликът му е обкръжен от надписа „ “ (Александър Велики) и „ “ (Цар на македонците). На обратна страна на тази драхма се вижда същата шестнадесетлъчева звезда или сноп от слънчеви лъчи, заедно с два също толкова многозначителни надписа: „ “ (Гръцка демократична република) и „Вергина“.

Това представлява само съвременна вариация на една много древна тема — използването на монетите като средство за политическа пропаганда. Но докато в античността монетите по принцип са били изработвани от благородни метали и са притежавали висока разплащателна стойност, то монетите от нашата съвременност са евтини, щанцовани от сплави с много примеси, при това много по-разпространени благодарение на оживената им циркулация като платежни средства. Все пак монетите за тези драхми са били само едно от средствата, използвани от гръцките правителствени ведомства, за да пропагандират елинистичното послание. Или както правилно отбелязва американският антрополог Лоринг Данфорт: „От гръцка гледна точка Александър е един от най-мощните символи на «гръцкото» в Македония, както в древната, така и в съвременната.“ Оказва се, че подобни монети с антични изображения и символи притежават много по-широко и пряко въздействие отколкото ефектът от един чисто исторически образ, за какъвто може да се приема образът на Александър, възприеман като — нека отново цитираме Данфорт: „основател на мултиетническа империя, вдъхновяван от копнежите на различни групи от хора, заедно живеещи в мир“.

Друго не по-малко политизирано наследство на Александър е вдъхновението, което той е бил за пъстрата сбирщина от древни царе, кандидати за царе и висши имперски военачалници. Всичките те са заимствали по нещо от могъществото му и символичните атрибути на това могъщество, за да оправдаят своите претенции за подчинение и покорство.

Птоломей I, владетел на Египет и основател на династията на Птоломеите, и другите наследници на империята на Александър, които си поделили остатъците от нея, очевидно не били нищо повече от група имитатори 34 . Разбира се, конкретно Птоломей се ползвал с предимството — което обаче може да се разглежда и като недостатък — да познава прекалено отблизо своя образец за подражание и примерите, които той е завещал на поколенията. Именно Птоломей въвел широко имитираната практика за сечене на александрии — възпоменателни монети, изобразяващи завоевателя с един или друг от неговите най-отличителни атрибути — рогата на Амон или слонски скалп.

При доста по-различни обстоятелства, две столетия по-късно, Помпей официално бил удостоен с правото да отпразнува триумф в края на осемдесетте години пр.Хр. заради заслугите му в разгромяването на предполагаемите врагове на римската република (всъщност негови съперници за върховната власт). Тогава той добавил титлата Magnus („Велики“) към другите си две имена като свое или официално признато почетно прозвище: Помпей Велики. Алюзията с Александър не можела да се сбърка. Помпей тогава бил все още доста млад мъж, наскоро навършил двадесет години, така че имал основания да се надява, че ще извлече полза, ако се възползва от славата на македонския завоевател на света, записал завинаги името си в историята със стремителните си атаки в разгара на най-ожесточените битки. В опитите си да наложи имперско управление на римската република Помпей Велики разчитал на примера на Александър като автократ и монарх, доказал със силата на оръжието правото си да властва над себеподобните. Малко оставало да успее, но за негово съжаление се сблъскал с друг почитател на Александър — Гай Юлий Цезар (чийто живот според описанието на Плутарх много напомнял на живота на Александър).