Без да отговори, Чара Нанди скочи на подиума и като трепереше цялата, обгърна шията на червенокосата астронавигаторка, после също така безмълвно рипна долу и изтича встрани.

Ерг Ноор и Низа се изкачиха едновременно.

Хората замряха, когато пред черния люк върху издатината на ярко осветения борд на «Лебед» се задържаха за секунда две фигури — на висок мъж и стройна девойка, които приемаха последните привети на Земята.

Веда Конг стисна ръце и Дар Ветер чу как изпукаха ставите на пръстите й.

Ерг Ноор и Низа изчезнаха. От тъмния отвор излезе напред овална плоча със също такъв сив цвят, както и целият корпус. Секунда — и даже зоркото око не би могло да различи следи от току-що зеещото отверстие по стръмните контурни линии на колоса.

Във вертикално стоящия върху раздалечени опори звездолет имаше нещо човекоподобно. Може би това впечатление се създаваше от кръглото кълбо на носовата част, увенчано с остър калпак и светещо със сигналните светлини като с очи. Или от ръбестите разсекатели на централната контейнерна част от кораба, подобни на ония части от рицарските ризници, които са покривали раменете. Звездолетът се извисяваше върху своите опори, сякаш широко разтворил крака исполин, презрително и самоуверено гледащ над човешката тълпа.

Зареваха сигналите за първа готовност. Сякаш по вълшебен начин край кораба се появиха широки самоходни платформи, които откараха множество изпращачи. Запълзяха и се заотдръпваха настрана триножниците на ТВФ и прожекторите. Сивият корпус на «Лебед» потъмня и някак си изгуби своите размери. Върху «главата» на кораба пламнаха зловещи червени светлини — сигнал за подготовка на старта. Вибрацията на силните мотори се предаде по твърдата почва — звездолетът се заобръща върху подставките си, започваше да се ориентира за отлитане. Изпращачите все повече и повече се отдалечаваха, докато пресякоха светналата в мрака линия на безопасността, Тук хората бързо скочиха, а платформите се устремиха назад да вземат останалите.

— Те вече няма ли да видят нас или поне… нашето небе? — попита Чара ниско навелия се към нея Мвен Мас.

— Не. Освен в стереотелескопите…

Под кила на звездолета пламнаха зелени светлини. Върху кулата на централното здание бясно се завъртя радиофарът — разпращаше във всички посоки предупреждение за излитането на грамадния кораб,

— Звездолетът получава сигнал за потегляне! — изведнъж затръби металически глас с такава сила, че Чара потрепера и се притисна към Мвен Мас. — Останалите в кръга, вдигнете ръце нагоре! Вдигнете ръце нагоре, иначе смърт! Вдигнете ръце нагоре, иначе!… — ревеше автоматът, докато прожекторите му опипваха полето — диреха случайно останали в опасния кръг хора.

Като не намериха никого, те угаснаха. Роботът закрещя отново, както се стори на Чара, още по-яростно:

— След камбанения звън обърнете се с гръб към кораба и затворете очи! Не ги отваряйте преди втория сигнал! Обърнете се гърбом и затворете очи! — тревожно и заплашително виеше роботът.

— Това е страшно! — прошепна Веда на своя спътник.

Дар Ветер спокойно сне от колана си свитите на тръба полумаски с черни очила, едната надяна на Веда, а другата нахлузи сам. Едва успя да закрепи токата — и диво зазвъня голяма, с висок тон камбана под навеса за сигналните апарати.

Звънът секна и в тишината се дочу цвърченето на равнодушните към всичко жетварки.

Внезапно звездолетът издаде яростен вой и угаси светлините си. Един, два, три, четири пъти тоя сърцераздирателен вой пронизваше тъмната равнина и на по-впечатлителните хора се струваше, че самият кораб вика в мъката си от сбогуването.

Воят секна също така неочаквано. Стена от невъобразимо ярки пламъци се изправи около кораба. Мигновено в света престана да съществува каквото и да било освен тоя космически огън. Огнената кула се превърна в колона, проточи се във вид на дълъг стълб, после се изтъни в ослепително ярка линия. Камбаната заби втори път и обърналите се хора видяха празна равнина, върху която се аленееше гигантско петно нажежена почва. Една голяма звезда стоеше във висините — «Лебед» се отдалечаваше.

Хората бавно тръгнаха към електробусите, като оглеждаха ту небето, ту мястото на излитането, станало изведнъж поразително безжизнено, сякаш тук се беше възродила хамадата Ел Хомра — ужас и бедствие за пътниците от някогашните времена.

В южната част от хоризонта светнаха познатите звезди. Всички погледи се насочиха натам, където се бе издигнал синият, ярък Ахернар, Там, край тая звезда, ще се озове «Лебед» подир осемдесет и четири години пътуване със скорост деветстотин милиона километра в час. За нас осемдесет и четири, за «Лебед» — четиридесет и седем години. Може би там те ще създадат нов свят, също красив и радостен, под зелените лъчи на циркониевата звезда.

Дар Ветер и Веда Конг настигнаха Чара и Мвен Мас. Африканецът отговаряше на девойката:

— Не, не тъга, а огромна и печална гордост — ето какво изпитвам днес. Гордост за нас, които се издигаме все по-високо над своята планета и се сливаме с Космоса. Печал — защото малка става милата Земя… Безкрайно отдавна маите — червенокожи индианци в Централна Америка — оставили горд и печален надпис. Предадох го на Ерг Ноор и той ще украси с него библиотеката лаборатория в «Лебед».

Африканецът се огледа, забеляза, че го слушат, и продължи по-силно: