— Колко е часът?

— Малко след пет.

— В такъв случай ще знаем след четиринайсет часа — заяви Къруел и продължи да гледа барометъра, сякаш можеше да измъкне от него някакви тайни.

Опитаха да се нахранят, след като стана тъмно, но никой не беше гладен. Консервни кутии с меласа започнаха да се пръскат в склада. На сър Робърт му се стори, че е по-трудно да се диша, но знаеше, че не е така.

Седяха в гостната, докато никой от тях не можеше да издържа повече чакането и горещината.

— По дяволите! — скочи сър Робърт. — Ако това ще се случи, искам да го видя с очите си. Ще отидем до океана.

Погледнаха го за момент, а след това се измъкнаха от креслата си. По-добре беше, отколкото да чакат тук, където всеки удар на часовника им се струваше като удар с дърводелски чук.

Фургонът подскачаше по неравния път. Конят се стараеше.

Сър Робърт пътуваше отпред заедно с Хамптън. Къруел и лейди Маргарет бяха отзад с кошница продукти и одеяла.

Беше почти полунощ. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло. На хиляди неща — изгорели дървета, трева, пера, разтопени метали, барутна миризма. Вятърът беше топъл. През процепите в опушеното небе се виждаха звездите. Те бяха по-големи и по-студени отпреди и едва мъждукаха.

Температурата продължаваше да се повишава, а барометърът преди час стигна до дъното си. Сега определено беше по-трудно да се диша.

Стигнаха до върха на хълма над пристанищния град Ню Шарптън. В къщите горяха свещи, по улиците се движеха факли, носени от групички хора, които се събираха и разпръскваха. Самотен ездач напусна пътя и тръгна към брега.

— Тук ще бъде добре — каза сър Робърт, като насочи коня към празно място между група дървета на върха на хълма.

Постлаха одеялата от страната на хълма, която гледаше към водата, и легнаха да наблюдават неподвижния Атлантически океан.

Сър Робърт задрямваше и се събуждаше сякаш от преумора. Въздухът беше горещ и застоял. Имаше чувството, че е затворен в комин по средата на лятото.

Къруел бе тръгнал надолу по хълма към залива. Трябваше му дълго време да измине тези неколкостотин метра. Често спираше и си почиваше.

Конят, разпрегнат от колата, беше преуморен, сякаш бе галопирал много километри, а не бе ходил само няколкото от имението до океана.

— Температурата на водата се повишава и потоците, които идват насам, ще излязат от бреговете си поради разтопения сняг — каза Къруел, когато успя да се изкачи по хълма и легна. — Има пасажи мъртва риба далеч от устията на потоците. Те са толкова много, че щяхме да ги помиришем и оттук, ако не беше този адски пушек.

— Не е възможно — възрази сър Робърт. — Просто не е възможно. Водата не гори!

— Може би… — обади се Хамптън, който лежеше над тях, държейки своята изкривена и счупена ръка. — Може би Новата химия съдържа някои истини. Може би водата не е елемент. Може би в нея също има флогистон или възпламеняем таз, който… — за първи път през живота си Хамптън имаше проблем да следва нишката на мисълта си. Разклати глава, за да я прочисти. — Възпламеняем газ. Може би е съставна част, на принципа на кислорода. Може би той се отделя от горещината, която идва от брега. Може би огънят се подхранва от него. Може би трябва да мине около земята безброй пъти, преди всичко това да се свърже с флогистона…

Сър Робърт лежеше по гръб върху одеялото и държеше ръката на лейди Маргарет.

— Всичко си отиде — най-сетне каза той.

— Бизоните. Индианците — отвърна му Маргарет.

— Китайците. Самоуверените руснаци. Турците — допълни Хамптън.

— Французите. Британия! — извика Къруел.

— Сега и ние — заяви Хамптън Хамилтън.

На изток започна да просветлява, въпреки че оставаше един час до разсъмване. Вятърът духаше откъм морето, но беше все още слаб и тънък. Имаше много малка сила.

От изток на запад се появи блестяща бяла линия, като слънце след късна следобедна буря. Само че много по-блестящо.

— Ще изгорим ли? — попита лейди Маргарет. Ръката й настръхна. — Мисълта за изгаряне е най-лошата възможна.

— Мисля, че не — каза Къруел. — Като мъчениците, мисля, че въздухът ще бъде твърде отровен с флогистон, за да продължим да дишаме, преди огънят да ни достигне. — Млъкна, когато голям пламък се протегна от мътната вода към тях.

Хълмът и селото бяха потопени в блестящия изкуствен изгрев. От градчето се чуваха писъците на тези, които все още можеха да пищят.