— Да.

— Не я оценявам високо — заяви сър Робърт. — Чел съм френската химия. Ако си имаш работа с дявола, трябва да го познаваш. — От задната страна на залата се чуха шумни аплодисменти. — Реших да пренебрегна повечето от тези теории, доколкото това е възможно, защото вярвам, че вече е по силите на науката да изолира самия флогистон.

— Не! Не! Не е възможно. Грешите — разнесоха се викове.

Други викове го подкрепиха.

Сър Робърт вдигна ръка за тишина.

— Дойдох тук тази вечер, за да опиша плановете си и да ви покажа модели на експериментите, чрез които смятам да извлека…

— Флогистонът — обади се глас — присъства в някаква степен в цялата материя и е неразделим. Със същия успех можете да се опитате да измерите или разделите слънчевата светлина!

— Така е! Така е!

Сър Робърт погледна към залата. Тогава през ръката му премина тремор, нещо, което бе забелязал, че се случва все по-често, откакто беше започнал да експериментира със своите живачни пневматични канали. Вдигна ръка едва след като треморът отмина.

— Някои казват, че флогистонът се спуска от звездите през етера. Други твърдят, че идва от слънцето. Може би, ако успея да открия флогистичния принцип, ние ще разберем истинската природа дори на великото слънце.

Това бе твърде много дори за най-преданите флогистици в аудиторията. Те скочиха на крака, възразявайки му.

— Въпреки всичко — завърши сър Робърт, прибирайки доклада си, — въпреки всичко аз поръчах специално оборудване и ще продължа… — Президентът се изправи и заудря с чукчето си. — Ще продължа работата си, така че очаквам до две седмици да съм приключил. Тези от вас, които желаят, ще бъдат поканени да наблюдават… — Възгласите го заглушиха и той спря за момент — … да наблюдават това велико събитие. А онези от вас, които не искат, могат да вървят по дяволите!

Слезе от подиума. Хамп го закара вкъщи с колата по покритите със сняг пътеки, които минаваха за пътища. Земната повърхност бе осветена от студената светлина на пълната луна, която беше причината за събранието в понеделник вечер на Лунатичната асоциация и заради която тя бе наричана така.

Два дни по-късно, по обед, пристигна Лорънс Къруел. Сър Робърт и лейди Маргарет Атоул го посрещнаха на широката порта за каляски под светлината на ясно студено слънце.

Къруел се поклони на лейди Маргарет.

— Ваш слуга, госпожо.

— Съжалявам, че Хамп не е тук — каза сър Робърт. — Той е в лабораторията и разопакова новото кълбо, което пристигна тази сутрин от Филаделфия.

— Сигурен съм, че моята бележка е пристигнала твърде късно по време на събранието преди два дни — поклати глава Къруел. — Бях заобиколен от спорещи по време на вашата реч. Добре поне, че успяхме да спрем Хазард да не намушка с джобното си ножче Ревичър. Каква свадлива тълпа!

Лорънс Къруел, също като сър Робърт, беше от Британия. За разлика от по-възрастния учен той можеше да се завърне след посещението си в Америка, където бе проверявал тютюневите компании на брат си. Това беше възможно само защото бе приета нова конституция и отношенията между двете страни бяха започнали да се нормализират след нестабилните години на Конфедерацията.

Сър Робърт, поради това, че в миналото си е бил яростен поддръжник на колониите в техния бунт, бе обречен да остане в Щатите, също като връстника си Пристли, който сега живееше в Пенсилвания.

Къруел, който бе млад и все още лоялен към Британия, и сър Робърт, надхвърлил петдесетте години, опитен, но вече аполитичен, се срещаха само на общия терен на привързаността към знанието и империята на науката. Те споделяха също и мнението, че американските философи са луди глави, с предубеждения и нямат наука, която да отговаря на идеалите на новата страна. С няколко изключения: покойният Франклин, Пристли, който всъщност не трябваше да се брои, и Бартрам от Каролина.

— Сигурен съм, че ще запеят друга песен, ако успеете — каза Къруел.

— Би трябвало — потвърди лейди Маргарет.

— Имаме ли време да видим как се справя Хамп? — попита сър Робърт.

Лейди Маргарет се усмихна разбиращо.

— Естествено.

— Ще дойдете ли с нас? — попита Къруел, който беше впечатлен от нейната красота.

— Не веднага. Трябва да нагледам слугите — извини се тя и се обърна към къщата, която беше внушителна, квадратна, бяла триетажна постройка със зелен покрив.

— Насам — поведе сър Робърт.

Тръгнаха по каменна пътека, която заобикаляше къщата. Тя се превръщаше в алея, водеща към ниските хълмове на запад. Там се издигаха обор, три птичарника, конюшни и жилища за слугите, по-големи от къщичката, в която живееше Къруел. Покрай тях имаше широка поляна, а зад нея — каменно здание с много комини. Когато Къруел приближи, видя голяма купчина пясък, която бе изсипана под пожарната кула близо до входа. По един от многото големи прозорци имаше следи от обгаряне.