Все още беше тъмно, когато излязоха от къщата. Рой, Абнър и Арон вървяха един до друг. Абнър носеше голяма опърпана раница. Ханк и Реймънд вървяха пред тях с двуцевки в ръце, ей така, за всеки случай. Последните следобедни зяпачи обаче бяха прогонени от студа още преди часове и шосето беше чисто. Никой не говореше и единственият звук, който се чуваше, бе хрущенето на чакъла под подметките на ботушите им. Сутринта отново бе мразовита и босите крака на Рой изгаряха от студа и острите камъчета, но той стоически понасяше болката. Дъхът им ставаше видим на звездната светлина. Полята от двете им страни бяха мрачни и безформени. По някое време се чу шумолене, предизвикано от невидимо животно, уплашено от тях. Появи се мъгла и дълги сребърни пръсти обхванаха краката им.

Небето на изток, където морето дремеше зад планините, започна да посивява. Рой си представи как водите се издигат все по-високо и по-високо, докато най-сетне търпеливо заобиколят основите на хълмовете и си пробият път в равнината. Там щяха да напредват неуморно, също като мъглата, и бавно да залеят и погълнат селото, фермата и нивите. Най-сетне над повърхността щяха да останат да се подават единствено най-горните клони на най-високите дървета. Щяха да стърчат известно време към небето подобно ръцете на удавници, а после също бавно и безмълвно да се скрият под водите.

Някъде в мрака се чу птича песен. Хората се отклониха от пътя и започнаха да вървят през полето, шляпайки в студената кал. Не след дълго щеше да се сее пролетната пшеница, а след нея — и царевицата.

Спряха. Зората се изпълни с въздишката на вятър. Все още никой не нарушаваше мълчанието. Безмълвно му помогнаха да съблече старата хавлия, която бе облякъл. Преди да напусне дома, се бе изкъпал, а после бяха втрили в тялото му гъсто благоуханно масло. Госпожа Риърдън с малки сребърни ножички бе отрязала кичур от косата му, който даде на братята.

Остана съвсем гол. Дадоха му знак да продължи напред и той го направи. Краката му омекнаха и стъпките му станаха неуверени.

На това място бяха очертали широк кръг с помощта на сигнални свещи, които съскаха и светеха бледо сред не по-малко бледата утринна светлина. В центъра на кръга бе издълбана вдлъбнатина.

Рой легна във вдлъбнатината и усети как голите му гръб и бедра потъват в студената кал. Тя изпълни и косите на тила му. Калта издаваше тихи звуци, докато момчето се наместваше удобно, преди да застине неподвижно. Утринният бриз беше хладен и то започна да трепери от студ. Стори му се, че е притиснато към земята от силната и ледена ръка на великан.

Те го обкръжиха. Както бе легнало, му изглеждаше, че се извисяват на километри над него. Лицата им бяха сурови и ръбести, сякаш издялани от стара дървесина. Абнър започна да рови в раницата и Рой стрелна за миг суровото му и изпито лице. Когато се изправи, държеше в ръката си голям и добре наточен ловджийски нож.

Абнър започна да говори. Гласът му беше звучен и грапав. Рой обаче не го слушаше. Погледна спокойно как Абнър издигна ножа във въздуха, после за последен път обърна очи в посока към морето, таящо се зад планините и зад километрите скали, ниви и гори…

Дали това ще е достатъчно, помисли си, без да обръща внимание на надвесилите се над него подобни на плашила фигури. Продължи да напряга поглед по посока на Присъствието. Опита се да заговори това Присъствие, морето, това огромно и лишено от всякакви угризения божество. Опита се да се спазари с него хитро, лукаво и с надежда, подобно на селянка на пазар, да го убеди в голямата полза, която то щеше да има от стоката, от неговата смърт. Това достатъчно ли ти е? Това ще ти стигне ли?

Ще престанеш ли да напредваш най-сетне?

Фриц Лейбър

Кофа въздух

Но вселената няма нужда от нас, за да унищожи света!

(Даже няма нужда от враждебни и досадни пришълци.)

Досега разглеждахме варианти, в които човечеството е отговорно за собствената си гибел — или неволно, или пък чрез съзнателно започване на война или глобален тероризъм. Само че дори хората да се държат абсолютно безупречно, дори да сме създали освободен от войни, замърсяване и омраза единен свят, утопията на най-оптимистичната научна фантастика, дори грехът и отговорността да са ни блажено непознати като на динозаврите, планетата пак може да бъде заличена в миг от бездушни, слепи, смазващи, несъзнателни, безразлични, неумолими сили на Природата. Това е показано много достоверно в следващите пет разказа, които ни предлагат истинско пиршество от космически катастрофи — всяка с възможности да изтреби човечеството (може би заедно с целия живот на Земята) по всяко време, без предупреждение, защо не и преди да обърнете на нова страница…

Пръв е Фриц Лейбър, един от гигантите в жанра, за да ни убеди, че въздухът е най-привична даденост, която се подразбира според всекиго, без изобщо да се замисляме за нея… докато не свърши.

Петдесетгодишната писателска кариера на покойния Лейбър се простира от Златната ера на „Астаундинг Сайънс Фикшън“ през 40-те… до началото на 90-те години. Той беше незаменим в развитието на съвременната научна фантастика, фентъзи и хорър. Невъзможно е да си представим какво биха представлявали те без него, освен да споменем, че щяха да са значително по-бедни. Вероятно никой друг от неговото поколение (може би с изключение само на Л. Спрег де Камп) не е писал в толкова различни жанрове, нито е играл толкова важна роля в израстването им. Имаме основания да смятаме Фриц Лейбър за един от бащите на съвременното героично фентъзи, а неговата дълга поредица истории за Фафхрд и Сивия мишкар си остава сред най-сложните и интелигентни творби в целия поджанр „меч и магия“ (въвеждането на самото понятие най-често се приписва пак на Лейбър). Може би е сред най-добрите (ако не и най-добрият) автор на истории за свръхестествен ужас след Лъвкрафт и По. Пишеше „съвременни“ или „градски“ разкази на ужаса като „Димният призрак“ и класическия „Призованата съпруга“ дълго преди книгите на Стивън Кинг да предизвикат големия бум на хорър в средата на 70-те години и да дадат такава широка популярност на направлението.