Това беше по-зле, отколкото да си представям, че от тъмната звезда е слязло нещо да ни довърши.

Хрумна ми, че и двете страхотии може да са верни. Нещо е слязло от тъмната звезда и е накарало замръзналите хора да се размърдат, използва ги. Така си обясних видяното — красивата млада жена и светлината като пълзяща звезда.

Ледени хора с умове от тъмната звезда зад немигащите им очи — тътрят се, примъкват се, надушват, доближават топлината на Гнездото може би защото я жадуват, но по-вероятно я мразят и искат да я смразят завинаги, да угасят нашия огън.

Да знаете, щом си го помислих, и ми призля, прииска ми се неудържимо да споделя с другите страховете си, но си спомних какво ми каза Тате, стиснах зъби и не се обадих.

Всички седяхме смълчани, дори огънят гореше безшумно. Чуваха се само гласът на Тате и часовниците.

И тогава като че дочух тихичък звук иззад одеялата. Кожата направо се опъна по тялото ми.

Тате разказваше за първите години в Гнездото и стигна до философстването.

— И аз се попитах тогава — каква е ползата да отлагаме всичко още няколко години? Защо да проточваме обреченото всекидневие на тежък труд, студ и самота? С човечеството е свършено. И със Земята е свършено. Питах се… и изведнъж открих отговора.

Пак чувам звука, но е по-силен, някакво неуверено тътрене, то наближава. Не можех да дишам.

— Животът винаги е означавал усилна работа и борба със студа — продължаваше Тате. — А Земята винаги е била самотно място на много милиони километри от най-близката планета. И колкото и да бе живяло човечеството, краят щеше да настъпи някоя нощ. Тези неща нямат значение. Важното е, че животът е хубав. Той е прелестно усещане като гъста мъхната козина или цвете — не сте виждали цветя, но познавате нашите ледени цветчета, — или като пламъците, които никога не се повтарят. Заради него всичко останало има смисъл. И това е вярно както за първия човек, така и за последния.

Стъпките се тътреха още по-наблизо. И ми се стори, че едно от вътрешните одеяла се разклати и изду за миг. Във въображението ми сякаш бяха прогорени завинаги онези вторачени смразени очи.

— Именно в онзи час — говори Тате и проумявам, че той също е чул стъпките, иска да ги заглуши с гласа си — си казах, че ще продължа, все едно цялата вечност е пред нас. Ще имам деца и ще ги науча на всичко, което знам и умея. Ще ги накарам да четат книги. Ще обмислям планове за бъдещето, ще се опитам да разширя и уплътня Гнездото. Ще правя каквото мога, за да съхраня всичко красиво и растящо. Ще поддържам чувството си на изумление дори пред студа, мрака и далечните звезди.

Но тогава одеялото наистина се размърда и се вдигна. И зад него имаше ярка светлина. Тате млъкна, обърна се към разширяващата се пролука, а ръката му зашари, докато не напипа и стисна дръжката на чука.

Между одеялата влезе красивата млада жена. Спря и ни загледа твърде чудновато, протегнала напред нещо светло и немигащо. Над раменете й надничаха още две лица — бледи и облещени мъже.

Е, сърцето ми не може да е прескочило повече от четири-пет удара, преди да видя, че носи скафандър и шлем като мен и Тате, но по-добре изпипани. Мъжете също бяха в скафандри. А на замръзналите хора такива дрехи не са им нужни. Забелязах и че светлото нещо в ръката й е някакво фенерче.

Мама падна в несвяст кротичко.

Тишината продължи, докато преглътна на сухо два-три пъти, после настана врява и олелия.

Нали разбирате, бяха си най-обикновени хора. Ние не сме единствените оцелели, само си го мислехме, то се знае защо. Тези тримата също се спасили и мнозина други заедно с тях. И щом научихме как са оцелели, Тате нададе оглушителен крясък от радост.

Идваха от Лос Аламос, където извличали топлина и ток от атомната енергия. Просто използвали урана и плутония, приготвени за бомби, щели да им стигнат за хилядолетия. Имали си цяло малко градче с въздушни шлюзове и каквото още се полага. Дори си светели с електричество и на светлината отглеждали растения и животни. (Тате нададе втори вик и пробуди Мама от унеса й.)

Но колкото и да бяхме смаяни от тях, те бяха двойно по-смаяни от нас.

Единият мъж все повтаряше:

— Невъзможно е, чувате ли? Не можете да поддържате запаси от въздух без херметизация. Просто е невъзможно.

Подхвана тези приказки, когато си свали шлема и започна да диша от нашия въздух. А младата жена все ни разглеждаше, сякаш бяхме някакви светци, уверяваше ни, че сме постигнали нещо изумително, накрая изведнъж се прекърши и заплака.

Те претърсвали за оцелели, но изобщо не очаквали да намерят някого на такова място. В Лос Аламос имали ракетни кораби и предостатъчно химическо гориво. А за да си набавят течен кислород, трябвало само да излязат и да си сипят лед от най-горния слой. И щом си подредили всичко в Лос Аламос, което им отнело години, решили да обиколят там, където било вероятно да има оцелели. Естествено нямало смисъл да опитват с радиосигнали на далечни разстояния, защото няма атмосфера и нейната йоносфера, за да ги пренесе около Земята. Затова не се чува нищо по радиото.

И ето — намерили други общности в Аргон и Брукхейвън, а от другата страна на света — в Харуел и Тана Тува. Дошли да огледат и нашия град, макар да не се надявали на нищо. Носели си обаче уред, който засича и най-слабичките топлинни вълни, той им показал, че долу има нещо топло, затова кацнали да проверят. Разбира се, не сме могли да чуем кацането, щом няма въздух да пренася звука, а те обикаляли дълго, преди да ни намерят. Уредите ги упътили погрешно и загубили време в сградата отсреща.