Симон, чиято уста беше пълна, сви рамене и направи жест с лъжицата си, с който сякаш искаше да покаже, че не се бе обидил.

— Може би нещата щяха да минат по-добре, ако не се беше явил там, нагласен като паун — рече Манет. — Сваляй коприната, когато отиваш да те приемат.

— Това ли било? — каза Совой, готов да избухне отново. — Може би трябва да се самоунижавам? Да си посипя главата с пепел? Да си разкъсам дрехите? — колкото повече се ядосваше, толкова повече смешният му акцент ставаше все по-ясно изразен. — Не. Никой от тях не е по-добър от мен самия. Няма нужда да им се кланям.

На масата настъпи неловко мълчание.

Забелязах, че голяма част от студентите от съседните маси наблюдаваха представлението с интерес.

— _Хилта тиам_ — продължи Совой. — Мразя всичко в това място. Времето ви е бурно и нецивилизовано. Религията ви — варварска и превзета. Курвите ви са непоносимо неграмотни и без всякакви маниери. Езикът ви не е достатъчно изтънчен, за да изрази колко окаяно е това място…

Колкото повече говореше Совой, толкова по-тих ставаше гласът му, докато накрая изглеждаше, че говори на самия себе си:

— Кръвта ми може да бъде проследена петдесет поколения назад и е по-стара от дърво или камък, а докъде я докарах — той стисна главата си в ръце и погледна надолу към ламаринения си поднос. — Ечемичен хляб. Богове, предполага се, че човек трябва да се храни с пшеница.

Наблюдавах го, докато дъвчех пресния черен хляб. Вкусът му беше чудесен.

— Не знам какво съм очаквал — внезапно рече Совой. — Не мога да се справя с всичко това. — Той стана и си тръгна, като остави подноса си на масата.

— Такъв си е Совой — каза ми Манет ни в клин, ни в ръкав. — Не е лош човек, макар че обикновено не е чак толкова пиян.

— Той модеганец ли е?

— Едва ли някой може да е повече модеганец от Совой — засмя се Симон.

— Не трябва да го дразниш — каза Уилем на Манет.

Заради тежкия му акцент не можеше да се разбере дали упрекваше по-възрастния студент, но изражението на тъмното му кеалдишко лице определено беше укорително. Предположих, че като чужденец той самият се отнасяше със съчувствие към трудностите, които Совой срещаше да се приспособи към езика и културата на Федерацията.

— _Наистина_ му е трудно — призна Симон. — Спомняте ли си, когато трябваше да се раздели със слугата си?

Докато се хранеше, Манет направи жест с двете си ръце, сякаш свиреше на цигулка. Той обърна очи, а лицето му не изразяваше никакво съчувствие.

— Този път е трябвало да продаде пръстените си — включих се в разговора аз.

Уилем, Симон и Манет се обърнаха и ме изгледаха с любопитство.

— На пръстите му има по-светли места, там, където ги е носел — обясних и вдигнах ръка, за да им покажа.

Манет ме погледна внимателно.

— Виж ти! Нашият нов студент изглежда доста схватлив. — Той се обърна към Уилем и Симон. — Момчета, в настроение съм да залагам. Обзалагам се на два йота, че нашият млад Квоте ще влезе в Арканум преди края на третия си семестър.

— Три семестъра? — рекох изненадано аз. — Казаха ми, че всичко, което трябва да направя, е да докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията.

— На всички казват така — меко се усмихна Манет. — „Принципите на симпатията“ е един от предметите, по които ще трябва да избуташ, преди да те издигнат до ранга на е'лир. — Той се обърна очаквателно към Уил и Сим. — Е, какво ще кажете? Два йота?

— Аз ще заложа. — Уилем сви леко извинително рамене към мен. — Без да се обиждаш, но ще си пробвам късмета.

— Какво смяташ да изучаваш? — попита ме Манет, след като си стиснаха ръцете за облога.

Въпросът ме свари неподготвен.

— Предполагам, че всичко.

— Приличаш ми на какъвто бях аз самият преди трийсет години — засмя се Манет.

— С какво ще започнеш?

— Чандрианите — отвърнах. — Искам да науча колкото се може повече за тях.

Манет се намръщи и след това избухна в смях.

— Ами предполагам, че това е просто чудесно. Нашият Сим се занимава с феи и пиксита. Уил пък вярва с цялото си сърце в глупавите, проклети кеалдишки небесни духове и тям подобни. — Той изпухтя смешно. — Аз пък съм почитател на имповете и шамбълите.

Почувствах как лицето ми пламна от смущение.

— Божието тяло, Манет! — прекъсна го Сим. — Какво те е прихванало?

— Току-що заложих два йота на момче, което иска да изучава детски приказки — измърмори Манет, като ме посочи с вилицата си.