— Пристигнах едва днес — поклатих глава аз. — Нямах време да мисля за други неща освен за приемането.

— Знам как е — ухили се Симон. — Още се изпотявам, като дойде началото на всеки семестър. — Той посочи наляво към една широка алея, покрай която имаше дървета. — Тогава да отидем първо в Мюз.

Спрях да вървя.

— Нямам много пари — признах аз.

Не бях планирал да наемам стая. Свикнал бях да спя на открито и знаех, че трябваше да пестя трите си таланта за дрехи, храна, хартия и таксата за обучение за следващия семестър. Не можех да се надявам на щедростта на магистрите за два поредни семестъра.

— Значи приемането ти не е минало толкова добре, а? — каза съчувствено Симон, хвана ме за лакътя и ме поведе към друга от сивите сгради на Университета. Тя беше висока три етажа, имаше много прозорци и няколко крила, които излизаха от централната част. — Не се притеснявай от това. И аз самият бях страшно нервен първия път и почти щях да се напикая от страх — образно казано.

— Не се справих толкова зле — отвърнах аз, като внезапно се сетих за трите таланта в кесията си. — Но мисля, че обидих магистър Лорен. Той изглеждаше малко…

— Хладен? — попита Симон. — Резервиран? Като колона от камък? — Той се разсмя. — Лорен винаги изглежда така. Носят се слухове, че Елкса Дал е обещал десет златни марки на онзи, който успее да го накара да се засмее.

— О — поуспокоих се аз, — това е добре. Той е последният човек, когото бих желал да настроя срещу себе си. Очаквам с нетърпение да прекарам доста време в Архива.

— Просто се отнасяй грижливо с книгите и ще се разбираш с него добре. Той е доста незаинтересован през по-голямата част от времето, но трябва да внимаваш, когато се навърташ около книгите му. — Той повдигна вежди и поклати глава. — Тогава е по-свиреп от мечка, която пази малките си. Всъщност бих предпочел мечката пред това Лорен да ме види как прегъвам някоя страница.

Симон ритна един камък и той се търколи по паветата.

— Добре. Имаш няколко възможности в Мюз. За един талант ще получиш легло и купони за храна за семестъра. — Той сви рамене. — Не е нищо особено, но ще те пази от дъжда. Можеш да споделяш с някой стая за два таланта или да си вземеш своя собствена за три.

— Какви са тия купони за храна?

— Има три хранения на ден в столовата. — Той посочи дългата сграда с нисък покрив от другата страна на моравата. — Храната не е лоша, стига да не мислиш много откъде може да е дошла.

Направих няколко бързи сметки. Един талант за два месеца храна и сухо място за спане беше най-добрата сделка, на която можех да се надявам. Усмихнах се на Симон.

— Звучи точно като онова, което ми трябва.

Симон кимна и отвори вратата на Мюз.

— Нека тогава да бъде само легло. Хайде да намерим домакина и да те запишем.

* * *

Леглата за студентите, които не бяха в Арканум, се намираха на четвъртия етаж в източното крило на Мюз, което беше най-далече от баните на приземния етаж. Стаите не бяха нищо особено, точно както ги беше описал Сим. Но тясното легло беше с чисти чаршафи и имаше сандък, който се заключваше, където можех да държа оскъдните вещи, които притежавах.

Всички долни легла вече бяха заети, така че се настаних на едно горно в дъното на стаята. Когато погледнах през един от тесните прозорци от височината на своя креват, гледката ми напомни за скривалището ми високо сред покривите на Тарбеан. Това ми подейства странно успокоително.

Обедът беше паница гореща картофена супа, фасул, тънки резенчета тлъста пушена сланина и пресен черен хляб. Половината от големите, сковани от дъски маси в стаята бяха заети от около двеста студенти. Помещението беше изпълнено с тихия шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях и металното тракане на лъжиците върху ламаринените подноси.

Симон ме поведе към задния ъгъл на дългата стая.

Двама други студенти вдигнаха погледи към нас, когато се приближихме.

След като остави своя поднос, Симон ме посочи:

— Запознайте се с Квоте — нашия най-нов първокурсник с жаден поглед. — След това той махна към двамата студенти: — Квоте, това са двамата най-лоши студенти в Арканум — Манет и Уилем.

— Вече се срещнахме — каза Уилем, който беше тъмнокосият кеалдим от Архива. — Ти наистина си отишъл да те приемат — каза той, леко изненадан. — Мислех, че искаш да ми пробуташ фалшиво желязо. — Той протегна ръка да се здрависа. — Добре дошъл.

— Техлу да го удари! — измърмори Манет, докато ме оглеждаше.

Беше поне на петдесет, с буйна коса и прошарена брада. Беше леко разчорлен, сякаш се беше събудил само преди няколко минути.

— Толкова ли съм стар, колкото се чувствам? Или пък той е толкова млад, колкото изглежда?

— И двете — засмяно отвърна Симон, докато сядаше. — Квоте, Манет е бил в Арканум по-дълго, отколкото всички ние, взети заедно.

— Повярвайте ми — изсумтя Манет, — бил съм по-дълго в Арканум, отколкото всеки от вас е живял досега.