И така, късно една нощ влязох в „При Анкер“ с тежка стъпка и пъргавината на шамбъл. Направих опит да си побъбря с новата сервитьорка на Анкер и грабнах половин самун хляб, с който изчезнах нагоре по стълбите.

Минута по-късно отново бях в общата стая. Бях паникьосан, облян в пот и в ушите си усещах тежките удари на сърцето.

Момичето вдигна поглед.

— Да не промени мнението си за едно питие преди лягане? — усмихна ми се тя.

Поклатих глава толкова бързо, че пред лицето ми се спуснаха кичури коса.

— Тук ли оставих лютнята си снощи, след като свърших да свиря? — попитах аз като обезумял.

— Отнесе я с теб както винаги — поклати глава тя. — Не си ли спомняш, че те попитах дали искаш парче връв, за да вържеш калъфа?

Стрелнах се обратно нагоре по стълбите като риба в бързей. След по-малко от минута се върнах отново.

— Сигурна ли си? — задъхано попитах аз. — Може ли да погледнеш зад бара, просто за всеки случай?

Тя провери, но лютнята не беше там. Не беше и в килера.

Нито пък в кухнята.

Качих се по стълбите и отворих вратата на малката си стая. В помещение с такъв размер нямаше много места, където да се сложи калъф за лютня.

Не беше под леглото. Не беше подпрян на стената до малкото ми бюро. Не беше и зад вратата.

Калъфът на лютнята беше твърде голям, за да се събере в стария сандък до леглото. Но въпреки това погледнах и в него. Не беше там. Отново проверих под леглото, просто за да съм сигурен. Нямаше го.

След това погледнах към прозореца. Към простото резе, което държах добре смазано, за да мога да го отварям и да излизам на покрива.

Погледнах отново зад вратата. Лютнята я нямаше там. Седнах на леглото. Ако преди малко бях просто изтощен, сега вече усещането беше съвсем различно. Чувствах се така, все едно съм направен от мокра хартия. Едва успявах да си поема дъх, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите ми.

> 30.

> Повече сол

— Днес — весело започна Елодин — ще говорим за нещата, за които не можем да говорим. И по-специално ще обсъдим защо някои неща не могат да бъдат обсъждани.

Въздъхнах и оставих молива. Всеки ден се надявах, че този път Елодин наистина ще ни научи на нещо. Всеки ден носех книга с твърди корици и един от няколкото ми ценни листа хартия, готов да се възползвам от някой рядък момент на яснота. Всеки ден някаква частица от мен се надяваше, че Елодин ще се засмее и ще признае, че с безкрайните си глупости просто е проверявал решителността ни.

И всеки ден оставах разочарован.

— Повечето от важните неща не могат да бъдат казани направо — обясни Елодин. — Не могат да бъдат ясно формулирани. Те могат само да бъдат загатнати. — Той погледна към шепата си студенти в иначе празната зала за лекции. — Посочете нещо, което не може да бъде обяснено. — Той махна към Уреш. — Започвай.

Уреш се замисли за момент.

— Хуморът. Ако обясниш някоя шега, тя вече не е шега.

Елодин кимна и след това посочи Фентон.

— Даването на имена? — попита Фентон.

— Това е лесен отговор, ре'лар — отбеляза Елодин с нотка на укор в гласа. — Но правилно си предположил, че това ще е темата на моята лекция, така че ще го приема. — Сетне посочи към мен.

— Няма нещо, което да не може да бъде обяснено — твърдо отвърнах аз. — Ако нещо може да бъде разбрано, значи може да бъде и обяснено. На някого може да му е трудно да го обясни, но това просто означава, че то е трудно за обяснение, а не невъзможно.

— Не трудно или невъзможно — вдигна пръст Елодин, — а просто безсмислено. Някои неща могат само да бъдат загатнати. — Той ми се усмихна вбесяващо. — Между другото, твоят отговор трябваше да бъде „музика“.

— Музиката сама се обяснява — не се съгласих аз. — Тя е пътят и картата, която показва пътя. Тя е едновременно и двете неща.

— Но можеш ли да обясниш какво представлява музиката? — попита Елодин.

— Разбира се — отвърнах аз, макар никак да не бях сигурен в това.

— Можеш ли да обясниш какво представлява музиката, без да използваш музика?

Въпросът ме изненада и ме накара да млъкна. Докато се опитвах да измисля отговор, Елодин се обърна към Фела.

— Любовта? — попита тя.

Елодин вдигна вежди, сякаш леко скандализиран от отговора й, и после кимна одобрително.

— Почакайте малко — намесих се аз. — Не сме свършили. Не знам дали мога да обясня музиката, без да я използвам, но не това е важното. Това не е обясняване, а своеобразно превеждане.

Лицето на Елодин светна.

— Точно за това става дума! — възкликна той. — Това е превод. Цялото ясно формулирано познание е преведено познание, а всички преводи са несъвършени.

— Значи цялото ясно формулирано познание е несъвършено? — попитах аз. — Кажете на магистър Брандеур, че геометрията е субективна. С удоволствие бих наблюдавал този разговор.