— Готов ли си? — прошепна Дена в ухото ми.

По гласа й долових, че се усмихва. Дъхът й гъделичкаше косъмчетата по тила ми.

— Нямам представа — откровено отговорих аз.

— Добре. Отвори очи тогава — рече тя и усетих сподавения й смях в ухото си.

Отворих очи и видях слаб възрастен мъж, който стоеше зад дълъг дървен щанд. Пред него, разтворен като книга, лежеше празен калъф за лютня. Дена ми беше купила подарък. Калъф за лютнята ми. Калъф за откраднатата ми лютня.

Пристъпих крачка напред. Празният калъф беше дълъг и тънък, направен от гладка черна кожа. Нямаше панти. По ръба му бяха наредени седем лъскави, стоманени закопчалки, така че горната му част да се вдига като капак на кутия.

Вътрешността му беше от меко кадифе. Протегнах се да го докосна и открих, че подплънката е мека, но еластична като гъба. Кадифето беше дебело близо сантиметър и нещо и тъмночервено на цвят.

Мъжът зад щанда леко се усмихна.

— Вашата дама има добър вкус — отбеляза той — и държи да получи точно онова, което иска. — Повдигна капака. — Кожата е намазана и покрита с восък. Под нея има два слоя кленови дъги. — Той прокара пръст по долната половина на калъфа и след това посочи процепа в капака. — Прилепва толкова плътно, че въздухът нито влиза, нито излиза. Така че няма нужда да се безпокоите, когато излезете от топла и влажна стая навън в ледената нощ. — Мъжът започна да затваря закопчалките по ръба на калъфа. — Дамата не искаше да са от месинг. Така че ги направих от хубава стомана. И щом като са на мястото си, капакът се притиска в уплътнението. Можете да потопите калъфа в река и кадифето вътре ще остане сухо. — Той сви рамене. — Разбира се, накрая водата ще се просмуче в кожата, но по този въпрос нищо не може да се направи. — Той обърна калъфа и почука силно с кокалчетата си върху заобленото дъно. — Нарочно направих кленовото дърво по-тънко, за да не е обемисто и тежко, и го подсилих с ленти от гланцирана стомана. — Посочи Дена, която се бе ухилила до ушите. — Дамата искаше рамстонска стомана, но аз й обясних, че макар тя да е твърда, е и доста чуплива. Гланцираната стомана е по-лека и запазва формата си. — Той ме изгледа от горе до долу. — Ако младият господин желае, може да стъпи върху издутата част на калъфа и той няма да се счупи. — Присви леко уста и сведе поглед към краката ми. — Макар да бих предпочел да не го прави. — Отново обърна калъфа. — Трябва да кажа, че това е най-хубавият калъф, който съм правил от може би двайсет години. — Плъзна го по щанда към мен. — Надявам се да сте доволен от него.

Направо онемях, а това се случва много рядко. Протегнах ръка и погладих кожата. Тя беше топла и гладка. Докоснах стоманения пръстен там, където се закрепваше ремъкът за рамото. Погледнах Дена, която почти танцуваше от възхищение.

Тя пристъпи нетърпеливо напред.

— Това е най-хубавата част — заяви тя и отвори закопчалките с такава непринудена лекота, че веднага ми стана ясно, че го е правила и преди. Махна капака и мушна с пръст вътрешната облицовка. — Подплънката е така направена, че може да се маха и поставя отново. Така че няма значение каква лютня ще имаш в бъдеще, тя пак ще се събере вътре. И погледни! — Натисна кадифето на мястото, където би трябвало да стои шийката, завъртя пръсти и под тях се отвори капак, разкриващ скритото пространство отдолу. — Това също беше моя идея — ухили се отново тя. — Нещо като таен джоб.

— В името на божието тяло, Дена! — възкликнах аз. — Това трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Ами, нали се сещаш — каза тя с престорена скромност, — имах малко заделени пари.

Прокарах ръка по вътрешната страна на калъфа, докосвайки кадифето.

— Дена, говоря сериозно. Този калъф сигурно струва колкото лютнята ми… — Не довърших и стомахът ми се сви — лютнята, която вече дори не притежавах.

— Дано да нямате против, че го казвам, господине — намеси се мъжът зад щанда. — Освен ако лютнята ви не е от масивно сребро, предполагам, че този калъф струва много повече от нея.

Отново погладих капака и неприятното усещане в стомаха ми се засили. Не знаех какво да кажа. Как можех да й призная, че някой я е откраднал, след всички усилия, които тя бе положила, за да ми направи този прекрасен подарък?

— Сега да видим как ще пасне лютнята ти вътре — развълнувано се ухили Дена.

Тя махна с ръка и мъжът зад щанда извади лютнята ми и я постави в калъфа. Пасна плътно като ръка в ръкавица.

Заплаках.

* * *

— Господи! Срамувам се от себе си — рекох аз и издухах носа си.

Дена леко докосна ръката ми.

— Толкова съжалявам — повтори тя за трети път.

Двамата седяхме на бордюра пред малкия магазин. Това, че бях избухнал в сълзи пред Дена бе достатъчно лошо. Исках да се успокоя, без да се налага и търговецът да ме зяпа.

— Само исках тя да пасне точно в калъфа — оправда се Дена с покрусено изражение. — Оставих ти бележка. Очаквах, че ще дойдеш на вечерята, така че да мога да те изненадам. Дори не трябваше да разбираш, че лютнята е изчезнала.

— Всичко е наред — успокоих я аз.

— Очевидно не е — настоя Дена и очите й започнаха да се пълнят със сълзи. — Когато не се появи, не знаех какво да правя. Снощи те търсих навсякъде. Чуках на вратата ти, но ти не отвори. — Тя сведе поглед в краката си. — Никога не мога да те намеря, когато те търся.

— Дена — прекъснах я аз, — всичко е наред.

— Не е наред. — Тя енергично поклати глава, отказвайки да ме погледне, докато сълзите взеха да се стичат по страните й. — Трябваше да се сетя. Ти се държиш с нея така, сякаш е твое дете. Ако някой някога ме бе погледнал така, както ти гледаш тази лютня, щях… — Гласът й се пречупи и тя преглътна мъчително, преди думите да продължат да се изливат от нея. — Знаех, че тя с най-важното нещо в живота ти. Затова исках да ти подаря калъф, в който да я съхраняваш. Просто не мислех, че ще е толкова… — Тя преглътна отново, стисна ръцете си в юмруци, а тялото й така се напрегна, че почти трепереше. — Господи! Толкова съм глупава! Никога не мисля. Винаги правя така. Съсипвам всичко. — Косата беше паднала върху лицето й, затова не можех да видя изражението й. — Какво не е наред с мен? — попита тя с нисък и гневен глас. — Защо съм такава идиотка? Защо през целия си живот не мога да направя и едно нещо както трябва?

— Дена.

Трябваше да я прекъсна, защото тя почти не спираше, за да си поеме дъх. Сложих ръка върху нейната и тялото й се скова и застана неподвижно.

— Дена, няма откъде да си знаела — уверих я аз. — От колко време свириш? От един месец? Някога притежавала ли си свой инструмент?

Тя поклати глава с лице, все още скрито от косата й.

— Имах лира — тихо каза тя, — но само за няколко дни, преди пожара. — Тя най-сетне вдигна поглед, изражението й беше много нещастно, а очите и носът й бяха зачервени. — Това се случва непрекъснато. Опитвам се да сторя нещо добро, но всичко се обърква. — Хвърли ми злощастен поглед. — Нямаш представа какво е усещането.