За момент се зачудих дали започва всяка лекция по този начин. Елодин забеляза, че не кимнах утвърдително и ме погледна раздразнено.

— Още не сме стигнали до трудната част — заяви той.

— Ще се опитам доколкото мога — отвърнах аз.

— С такива отговори за нула време ще станеш адвокат — саркастично отбеляза той. — Защо просто не го направиш, вместо да се _опитваш доколкото можеш_?

Кимнах. Изглежда това го успокои и той отново се обърна към целия курс.

— Има две неща, които трябва да запомните. Първо, нашите имена ни оформят и ние на свой ред оформяме имената си. — Той спря да крачи и погледна към нас. — Второ, дори и най-простото име е толкова сложно, че вашето съзнание дори не може да докосне пределите му, камо ли пък да го разбере достатъчно добре, че да го изрече.

Настъпи продължително мълчание. Елодин чакаше и ни гледаше втренчено.

Накрая Фентон се хвана на въдицата.

— Ако това е така, как някой може да бъде повелител на имената? — попита той.

— Добър въпрос — отвърна Елодин. — Очевидният отговор е, че не може. Че дори и най-простите имена са далеч отвъд възможностите ни. — Той вдигна ръка. — Запомнете, не говоря за незначителните имена, които използваме всеки ден — наименования като „дърво“, „огън“ и „камък“. Става дума за нещо съвсем различно.

Той бръкна в джоба си и извади един гладък и тъмен речен камък.

— Опишете точната форма на това нещо. Кажете ми теглото и налягането, което го е образувало от пясък и седименти. Кажете ми как светлината се отразява от него. Кажете ми как светът притегля масата му, как го обвива вятърът, докато то се движи във въздуха. Кажете ми как следите от желязото в него усещат зова на лоденския камък. Всички тези неща и още стотици хиляди други създават името на този камък. — Той го вдигна към нас. — Само на този обикновен камък. — Елодин свали ръката си и ни погледна. — Виждате ли колко сложно е дори това просто нещо? Ако го изучавате цял месец, може би ще го опознаете достатъчно добре, за да зърнете повърхностните очертания на името му. Може би. Това е проблемът, с който се сблъскват повелителите на имената. Трябва да проумеем неща, които са отвъд съзнанието ни. Как може да бъде постигнато това?

Не изчака отговор, а вместо това взе част от листата, които беше донесъл, и раздаде на всеки от нас по няколко от тях.

— След петнайсет минути ще хвърля този камък. Ще стоя тук — той застана на едно място, — обърнат така. — Изправи рамене. — Ще го хвърля отдолу със сила около три хвата. Искам да изчислите по какъв начин ще се движи той във въздуха, така че ръката ви да е на правилното място, за да го хване, когато настъпи моментът. — Елодин остави камъка върху бюрото. — Започвайте.

Захванах се енергично с решаването на задачата. Чертаех триъгълници и дъги. Изчислявах, като използвах формули, които не си спомнях съвсем добре. Не след дълго се почувствах обезсърчен от невъзможността да намеря решение. Имаше твърде много неизвестни, много неща просто не подлежаха на изчисляване.

След като поработихме пет минути поотделно, Елодин ни окуражи да работим като група. Тогава за пръв път забелязах таланта на Уреш за работа с числа. Изчисленията му до такава степен превъзхождаха моите, че не разбирах какво прави. Фела беше горе-долу в същото положение, макар че тя беше начертала в подробности поредица от параболични дъги.

Седмината обсъждахме, спорехме, опитвахме различни неща, не успявахме и опитвахме отново. В края на петнайсетте минути бяхме напълно обезсърчени. Особено аз. Мразя задачите, които не мога да реша.

Елодин се обърна към нас:

— И така, какво можете да ми кажете?

Някои от нас започнаха да дават половинчати отговори и предположения, но той ни махна да замълчим.

— Какво можете да ми кажете със сигурност?

След малко Фела се обади:

— Не знаем как ще падне камъкът.

— Отлично! — одобрително плесна с ръце Елодин. — Това е верният отговор. Сега наблюдавайте.

Отиде до вратата и подаде глава навън.

— Хенри! — извика той. — Да, ти. Ела тук за секунда.

Той се дръпна от вратата и пусна вътре едно от момчетата за поръчки на Джеймисън, което беше на не повече от осем години.

Елодин се отдалечи на пет-шест крачки и се обърна с лице към момчето. Той изправи рамене и на лицето му се появи лудешка усмивка.

— Дръж! — извика магистърът и запрати камъка към момчето.

Момчето се стресна и го хвана във въздуха.

Елодин изръкопляска бурно, след което поздрави озадаченото момче, преди да си вземе обратно камъка и набързо да изпрати детето до вратата.

Учителят ни се обърна към нас:

— И така, как го направи той? Как успя да пресметне за секунда онова, което седем блестящи членове на Арканум не можаха да разберат за четвърт час? Познава ли повече геометрията от Фела? По-бързо ли смята от Уреш? Трябва ли да го извикаме обратно и да го направим ре'лар?