Кимнах объркано. Момичето се обърна и излезе от двора, като вървеше с непохватната вдървеност на човек, който отчаяно се опитва да изглежда безгрижен.

Последвах го. При други обстоятелства щях да си помисля, че е подставено лице и ме подмамва в тъмна уличка, където някакви здравеняци ще ме пребият и ще ми вземат кесията. Но толкова близо до Университета нямаше подходящи за целта опасни улички, а и следобедът беше слънчев.

Накрая тя влезе в пуста улица зад една стъкларска работилница и часовникарско ателие. Огледа се неспокойно наоколо, след което се обърна и лицето й под качулката светна от радост.

— Най-накрая те намерих! — задъхано възкликна тя.

Беше по-млада, отколкото мислех — не повече от четиринайсетгодишна. Изпод качулката се подаваха немирни светлокестеняви къдрици, които обрамчваха бледото й лице. Все още не можех да се сетя коя е…

— Беше ми нужно много време, за да те открия — продължи момичето. — Прекарвам толкова дълго време тук, че според мама имам някой обожател от Университета — почти срамежливо добави тя и устните й леко се извиха нагоре.

Отворих уста да призная, че нямам и най-малка представа коя е тя. Но преди да успея да кажа каквото и да било, тя заговори отново.

— Не се безпокой — успокои ме. — Не съм казала на никого, че идвам да се видя с теб. — Блестящите й очи потъмняха разтревожено като повърхността на езеро, когато слънцето се скрие зад облак. — Знам, че така е по-безопасно.

Едва когато лицето й бе помрачено от тревога, успях да я позная. Това беше младото момиче, което бях срещнал в Требон, когато отидох да проучвам слуховете за чандрианите.

— Нина — казах аз, — какво правиш тук?

— Търся те — гордо вдигна брадичка тя. — Бях сигурна, че си от тук, защото знаеш всякакви магии. — Огледа се наоколо. — Но мястото е по-голямо, отколкото очаквах. Знам, че не си казал името си на никого от Требон, защото така те ще имат власт над теб, но трябва да призная, че това много ме затрудни да те намеря.

Наистина ли не бях казал името си на никого от Требон? Някои от спомените ми оттогава бяха замъглени, тъй като имах леко мозъчно сътресение. Вероятно беше по-добре, че съм останал анонимен, като се има предвид, че бях изгорил доста голяма част от града.

— Съжалявам, че съм ти създал толкова работа — рекох аз, без да разбирам за какво е всичко това.

Нина пристъпи по-близо до мен.

— След като си тръгна, сънувах сънища — сподели тя с нисък и поверителен глас. — Лоши сънища. Мислех, че _те_ идват за мен заради онова, което ти казах. — Изгледа ме многозначително. — Но после започнах да спя с амулета, който ти ми даде. Молех се всяка нощ и сънищата спряха.

Едната й ръка разсеяно опипваше парчето лъскав метал, което висеше на кожена връзка около врата й.

С внезапно чувство на вина осъзнах, че неумишлено бях излъгал магистър Килвин. На никого не бях продавал амулет, нито бях правил нещо, което дори да прилича на амулет. Но бях подарил на Нина гравирано парче метал и й бях казал, че е амулет, за да я успокоя. Преди това тя беше на ръба да изпадне в истерия, ужасена, че демоните ще я убият.

— Значи върши работа? — попитах аз, като се опитвах гласът ми да не звучи гузно.

Нина кимна утвърдително.

— Веднага щом го сложех под възглавницата си и си кажех молитвите, заспивах като бебе, сучещо от гърда. След това започваше специалният ми сън — каза тя и ми се усмихна. — Сънувах голямата делва, която ми показа Джими, преди онези хора да бъдат избити във фермата на Маутхен.

Почувствах как в гърдите ми се надига надежда. Нина беше единственият човек, виждал древната керамична делва. Тя беше покрита с рисунки на чандрианите, а те ревниво пазят своите тайни.

— Да не си спомни нещо за делвата със седемте човешки фигури, нарисувани върху нея? — попитах я развълнувано аз.

Тя се поколеба за миг и се намръщи.

— Бяха осем — поправи ме, — а не седем.

— Осем? — учудих се аз. — Сигурна ли си?

— Мислех, че съм ти казала преди — убедено кимна тя.

Надеждата, надигаща се в гърдите ми, внезапно угасна и бе заменена от неприятно тежко усещане в стомаха. Чандрианите бяха седем. Това беше едно от малкото неща, които знаех за тях със сигурност. Ако върху рисуваната ваза, която Нина бе видяла, е имало осем човека…

Момичето продължаваше да бърбори, без да забелязва разочарованието ми.

— Сънувах делвата три нощи подред. И сънят изобщо не беше неприятен. След всяка нощ се събуждах отпочинала и щастлива. Тогава разбрах какво бог ми казва да сторя.

Нина зарови в джобовете си и извади парче полиран рог, дълго малко повече от длан и с диаметър колкото палеца ми.

— Спомних си, че ти беше много любопитен за делвата. Но аз не успях да ти кажа нищо, защото я видях само за миг. — Тя гордо ми подаде парчето рог.