Сведох очи към цилиндричния предмет в ръцете си, без да знам какво се очаква от мен да направя с него. Вдигнах объркан поглед към нея.

Тя въздъхна нетърпеливо и си взе рога обратно. Завъртя края му и го махна като капачка.

— Брат ми направи това за мен — обясни тя и внимателно извади от вътрешността на рога навито парче пергамент. — Не се безпокой. Той не знаеше за какво ще ми послужи.

Подаде ми пергамента.

— Не е много добра — нервно ме предупреди. — Мама ми позволява да й помагам да рисува гърнетата, но това е различно. По-трудно е да се рисуват хора, отколкото цветя и шарки. Освен това не е лесно да направиш нещо, което виждаш само в главата си.

Бях смаян и ръцете ми трепереха.

— Това е било нарисувано на вазата, така ли? — попитах аз.

— Едната й страна — отвърна Нина. — При кръглите предмети можеш да видиш само една трета от тях, когато ги гледаш от едната страна.

— Значи си сънувала различна страна всяка нощ?

— Само тази страна — поклати глава Нина, — три нощи подред.

Бавно развих парчето хартия и тутакси разпознах мъжа, който бе нарисувала. Очите му бяха напълно черни. На заден план имаше голо дърво и той стоеше в син кръг с няколко вълнообразни линии по него.

— Това би трябвало да е вода — посочи тя. — Но водата се рисува трудно. И се предполага, че той стои в нея. Около него навяваше сняг и косата му беше бяла. Но не успях да направя бялата боя. Смесването на бои за хартия е по-трудно, отколкото приготвянето на глеч за гърнета.

Кимнах, страхувайки се да говоря. Беше Синдер — човекът, убил родителите ми. Дори не ми се налагаше да се напрягам, за да видя лицето му в съзнанието си. Даже не трябваше да затварям очи.

Разгънах още пергамента. Имаше втори човек или по-скоро човешка фигура в огромна мантия с качулка. Под качулката не се виждаше нищо друго освен мрак. Над нея имаше три луни — пълна луна, полумесец и сърп. До фигурата стояха две свещи. Едната беше жълта с ярък оранжев пламък. Другата свещ беше под протегнатата му напред ръка — тя бе сива, с черен пламък и пространството около нея беше зацапано и потъмнено.

— Мисля, че това би трябвало да е сянка — обясни Нина и посочи мястото под ръката на фигурата. — Върху делвата се виждаше по-добре. Наложи ми се да използвам въглен за това. С боя не можех да го направя както трябва.

Отново кимнах. Това беше Халиакс, водачът на чандрианите. Когато го бях видял, той бе заобиколен от неестествена сянка. Огньовете около него странно притъмняваха, а качулката на мантията му беше черна като дъното на кладенец.

Разгънах свитъка докрай и разкрих и трета фигура, по-голяма от другите две. Мъжът носеше броня и открит шлем. На гърдите му имаше ярък символ, който приличаше на есенен лист, червен по краищата и преминаващ в оранжево към средата, с черно стебло.

Кожата на лицето му беше бронзовокафява, но ръката, която държеше вдигната нагоре, бе яркочервена. Другата му ръка беше скрита от голям кръгъл предмет, който Нина някак бе успяла да оцвети в метален бронзов цвят. Предположих, че това е щитът му.

— Този е най-лошият — каза Нина със сподавен глас.

Погледнах я. Лицето й изглеждаше мрачно и аз предположих, че е разбрала погрешно мълчанието ми.

— Не си права — уверих я аз. — Свършила си чудесна работа.

На устните й се появи слаба усмивка.

— Не това имах предвид — обясни тя. — Беше ми трудно да го направя. Докарах доста добре цвета на мед тук — докосна щита му, — но това червено — пръстът й допря вдигнатата ръка на мъжа — би трябвало да е кръв. По ръката му имаше кръв. — Тя потупа гърдите на фигурата. — А това беше по-ярко — като нещо, което гори.

Тогава познах мъжа. На гърдите му не беше изрисуван лист, а кула, обхваната от пламъци. Окървавената му протегната ръка не сочеше наникъде. Това беше жест на укор към Халиакс и останалите. Той беше вдигнал ръка, за да ги спре. Този мъж беше един от амирите, един от сиридите.

Младото момиче потрепери и придърпа пелерината към тялото си.

— Дори и сега ми е неприятно да гледам — призна. — Всички те бяха ужасни. Но той беше най-лошият. Не рисувам лица добре, но неговото беше невероятно отблъскващо. Имаше толкова разгневен вид. Изглеждаше така, сякаш е готов да изгори до основи целия свят.

— Ако това е едната страна, спомняш ли си и останалата част? — попитах аз.

— Не толкова добре. Спомням си, че имаше една жена без дрехи, счупен меч и огън… — Нина се замисли и отново поклати глава. — Както ти казах, видях делвата само за миг, когато Джими ми я показа. Мисля, че някой ангел ми е помогнал да си спомня тази част в съня си, така че да успея да я нарисувам и да ти я донеса.

— Нина — рекох аз, — това наистина е удивително. Нямаш престава колко е забележително.

— Радвам се, че е така. — Лицето й отново се озари от усмивка. — Костваше ми много усилия да го направя.

— Откъде взе този пергамент? — поинтересувах се аз, като едва сега му обърнах внимание.

Беше истински пергамент от много високо качество. Много по-добър от всичко, което аз бях в състояние да си позволя.

— Първо се поупражнявах на няколко дъски — обясни тя. — Но знаех, че няма да се получи. Освен това бях наясно, че трябва да го скрия. Затова се промъкнах в църквата и отрязах няколко страници от тяхната книга — изрече последните думи без следа от смущение.