— Отрязала си го от „Книгата на пътя“? — слисах се аз.

Не съм особено религиозен, но все пак имам някакво закърняло усещане за благоприличие. И след толкова много часове, прекарани в Архива, мисълта, че някой би могъл да отреже страници от книга, ми се стори ужасяваща.

— Това ми се видя най-удачно — спокойно кимна Нина, — защото сънят ми беше изпратен от ангел. А и нощем не могат да заключат църквата както трябва, откакто ти разруши фасадата на сградата и уби онзи демон. — Тя протегна ръка и леко докосна с пръст хартията. — Не е толкова трудно. Трябва само да вземеш нож, да остържеш малко пергамента и всички думи се изтриват. — Посочи свитъка. — Внимавах обаче да не махна името на Техлу или на Андан, или на когото и да е от другите ангели — благочестиво добави тя.

Погледнах по-внимателно и видях, че това е истина. Беше нарисувала амира така, че думите „Андан“ и „Ордал“ стояха точно от двете страни над раменете му. Сякаш почти се бе надянала, че те ще го притиснат или хванат в капан.

— Освен това ти каза, че не трябва да споделям на никого какво съм видяла — продължи Нина. — А рисуването е като разказ с картини вместо с думи. Затова си помислих, че ще е по-безопасно да използвам страници от книгата на Техлу, защото никой демон не би погледнал лист, взет от нея. Особено пък такъв, на който все още е написано името на Техлу. — Тя ме изгледа гордо.

— Умно си постъпила — похвалих я аз.

Камбаната започна да отброява часовете и на лицето на момичето се изписа внезапна паника.

— О, не! — жално възкликна то. — Вече трябваше да съм се върнала до доковете. Мама хубаво ще ме натупа с пръчка!

Засмях се. Донякъде, защото бях крайно изненадан от неочаквания си късмет, и донякъде, защото младото момиче бе достатъчно смело да предизвика чандрианите, но въпреки това се ужасяваше да не ядоса майка си. Такъв е животът.

— Нина, ти ми направи невероятна услуга. Ако някога имаш нужда от нещо или пък ти се яви друг сън, можеш да ме намериш в странноприемницата „При Анкер“. Свиря там.

— Музиката ти магическа ли е? — Очите й се разшириха.

— Някои хора смятат, че е — засмях се отново аз.

Нина се огледа неспокойно.

— Наистина трябва да тръгвам! — заяви тя, след което ми помаха и се понесе към реката, а вятърът духаше качулката й назад, докато тичаше.

Внимателно навих отново пергамента и го пъхнах в кухото парче рог. Мислите ми бяха заети с онова, което току-що бях научил. Сетих се какво бях чул Халиакс да казва на Синдер преди толкова много години — „Кой те пази от амирите, от певците, от ситите?“.

След месеците, прекарани в търсене, бях почти сигурен, че в Архива няма нищо друго освен приказни истории за чандрианите. Никой не ги смяташе за по-истински от шамбълите или феите.

Но всеки знаеше за амирите. Те бяха блестящите рицари на атуранската империя. Бяха силната ръка на църквата в продължение на двеста години. Бяха главна тема на стотици истории и песни.

Познавах историята. Амирите били създадени от църквата на техлините в ранните дни на атуранската империя.

Но керамичният съд, който Нина бе видяла, беше много по-стар.

И понеже познавах историята, бях наясно, че амирите са осъдени и разпуснати от църквата преди падането на империята.

Но също така знаех, че чандрианите и днес се страхуват от тях.

Изглежда, че това не беше цялата история.

> 36.

> Цялото това познание

Минаха няколко дни и аз поканих Уил и Сим да отидем от другата страна на реката, за да отпразнуваме успешната си акция срещу Амброуз.

Като се има предвид, че предпочитах саунтен, не бях кой знае какъв пияч, но Уил и Сим бяха достатъчно любезни да демонстрират тънкостите на това изкуство. Посетихме няколко различни кръчми просто за разнообразие, но накрая отново се върнахме в „Еолиан“. Аз я предпочитах заради музиката, Симон — заради жените, а Уилем — защото сервираха скутен.

Когато ме извикаха на сцената, бях умерено подпийнал, но за да ми се преплетат пръстите, трябва нещо повече от някое и друго питие. Само за да докажа, че не съм пиян, започнах с „С върбовата пръчка накъде е тръгнал той така“ — песен, която е достатъчно трудна за изговаряне и когато си трезвен като краставица.

Публиката я хареса много и показа признателността си подобаващо. И понеже тогава не пиех саунтен, голяма част от вечерта ми се губи.

* * *

Тримата вървяхме по дългия път на връщане от „Еолиан“. Въздухът беше ясен и студен по онзи начин, който напомня за наближаващата зима, но ние бяхме млади и загрети отвътре от порядъчното количество алкохол. Вятърът развя наметалото ми назад и аз си поех въздух дълбоко и щастливо.

След това ме обхвана внезапна паника.

— Къде ми е лютнята? — попитах по-високо, отколкото възнамерявах.

— Остави я при Станчион в „Еолиан“ — успокои ме Уилем. — Той се притесняваше, че ще се спънеш в нея и ще си счупиш врата.

Симон беше спрял насред пътя. Блъснах се в него, загубих равновесие и се строполих на земята. Но той сякаш почти не го забеляза.

— Да си призная — сериозно рече той, — май не се чувствам в състояние да се справя с това точно сега.

Пред нас се извисяваше Каменният мост — дълъг повече от шейсет метра, с голяма арка, която в най-високата си част се издигаше на повече от пет етажа над реката. Той беше част от правия като пирон, равен като маса и по-стар от бога „Велик каменен път“. Знаех, че мостът тежи повече от цяла планина. Знаех, че от двете си страни има парапет, висок близо метър.