— Но не и завинаги — не се съгласи Уилем. — Нали не искаш да останеш там завинаги?

— И аз това имах предвид — добави Симон. — Всички ние искаме да сме тук, но никой от нас не желае да остане тук завинаги.

— С изключение на Манет — сети се Уил.

— Къде би отишъл? — упорито настояваше Симон. — Ако търсиш приключения?

Замълчах и се замислих за момент.

— Предполагам, че бих отишъл в Таленуолд — отвърнах накрая.

— При талите? — попита Уилем. — Съдейки по онова, което съм чувал, те са примитивен номадски народ.

— Реално погледнато, и Едема Рух са номадски народ — сухо отбелязах аз. — Веднъж чух история, в която се казваше, че водачите на техните племена не са велики войни, а певци. Техните песни могат да излекуват болните и да накарат дърветата да танцуват. — Свих рамене. — Ще отида там, за да проверя дали това е истина.

— Аз бих отишъл в двора на Фаен — рече Уилем.

— Не можеш да избереш това — засмя се Симон.

— Защо не? — внезапно се ядоса Уилем. — Ако Квоте може да отиде при пеещите дървета, защо аз да не отида във Фаен, за да танцувам с Ембрула… с фаенските жени.

— Но Тал е истинско място — възрази Симон. — А приказните истории за Фаен са за пияници, слабоумни и деца.

— Ти къде би отишъл? — попитах аз Симон, за да му попреча да спори с Уилем.

Настъпи дълга пауза.

— Не знам — отвърна той с глас, странно лишен от всякаква интонация. — Всъщност аз не съм бил никъде. Дойдох в Университета само защото след като братята ми получат наследството си, а сестра ми — зестрата си, за мен няма да остане друго освен семейното ми име.

— Не си искал да идваш тук? — невярващо попитах аз.

Сим неопределено сви рамене и тъкмо се канех да го попитам нещо друго, когато бях прекъснат от Уилем, който шумно се изправи на крака.

— Готови ли сме вече за моста?

Чувствах главата си забележително прояснена. Станах само с леко поклащане.

— Аз съм готов.

— Един момент. — Симон започна да разкопчава панталоните си и се отправи към дърветата.

Веднага щом се скри от погледите ни, Уилем се наведе към мен.

— Не разпитвай за семейството му — тихо ми каза той. — Не му е лесно да говори за това. Още повече, когато е пиян.

— Какво…

Той рязко махна с ръка и поклати глава.

— По-късно.

Симон се появи отново на поляната, препъвайки се, и тримата мълчаливо се върнахме на пътя. Прекосихме Каменния мост и се отправихме към Университета.

> 39.

> Противоречия

Късно на следващата сутрин двамата с Уил се отправихме към Архива, за да се срещнем със Сим и да уредим облозите си от нощта.

— Проблемът е в баща му — обясняваше ми Уилем тихо, докато вървяхме между сивите сгради. — Той притежава едно херцогство в Атур. Земята е хубава, но…

— Почакай малко — прекъснах го аз, — искаш да кажеш, че бащата на нашия малък Сим е херцог?

— Малкият Сим — сухо отвърна Уилем — е три години по-възрастен от теб и пет сантиметра по-висок.

— Кое херцогство? — попитах аз. — Освен това той не е чак толкова по-висок.

— Далонир — отвърна Уилем, — но нали знаеш как е при хората с благородна кръв от Атур. Не е чудно, че не иска да говори за това.

— О, хайде стига — възразих аз и посочих студентите, които изпълваха улицата около нас. — Откакто църквата изгори Калуптена до основи, Университетът е мястото с най-непредубедените хора.

— Не съм забелязал да обявяваш на всеослушание, че си от Едема Рух.

— Да не намекваш, че се срамувам, че съм от Едема Рух? — настръхнах аз.

— Казвам само, че не го обявяваш на всеослушание — спокойно повтори Уил и ме изгледа непоколебимо. — Така постъпва и Симон. Предполагам, че и двамата имате своите основания.

Потиснах раздразнението си и кимнах.

— Далонир е в северната част на Атурна — продължи Уилем, — така че са сравнително заможни. Но той има трима по-големи братя и две сестри. Първият син е наследникът. Баща му е купил военна длъжност на втория. А третия син е изпратил в църквата. Симон… — Уилем не довърши.

— Трудно ми е да си представя Сим в ролята на свещеник — признах аз — или на войник, като се замисля за това.

— И така Сим се оказал в Университета — завърши Уилем. — Баща му се надявал, че той ще стане дипломат. Но Сим открил, че харесва алхимията и поезията и влязъл в Арканум. Баща му не бил съвсем доволен от това. — Уилем ме погледна многозначително и разбрах, че всъщност положението е било далеч по-страшно.

— Да си арканист е нещо забележително! — възмутих се аз. — Много по-впечатляващо е, отколкото да си парфюмиран подлизурко в някой двор.