Мъжете били високи, с лъскави брони, а мечовете им били остри. Те изпопадали около нея като есенна пшеница. Тя убила трима от тях, като счупила костите им с голи ръце.

Собствените й наранявания били незначителни — имала тъмна синина на бузата, плитко порязване на едната ръка и леко накуцвала. Дори след всичките тези години старецът я виждал как облизва кръвта от опакото на ръката си подобно на някоя котка.

Това си спомнил просякът, когато видял адемите пред себе си. Всяка мисъл за храна и огън го напуснала и той полека отстъпил към прикритието на дърветата.

Сетне се отправил към следващия огън, като се надявал, че на третия път ще му излезе късметът.

На тази поляна няколко атуранци били наобиколили мъртво магаре, което лежало до каруца. Един от тях забелязал стареца.

— Вижте! — посочил го той. — Да го хванем! Ще го впрегнем в каруцата и ще го накараме да я дърпа!

Просякът побягнал към дърветата и лутайки се насам-натам, успял да се изплъзне от атуранците, като се скрил под купчина изгнили листа.

Когато стъпките им заглъхнали, той се измъкнал изпод листата и намерил тоягата си. С куража на човек, който е беден и гладен, той се отправил към четвъртия огън, който съзрял в далечината.

Там можело да открие онова, което търсел, защото около огъня се били разположили търговци от Винтас. Може би те щели да го приемат за вечеря, като кажат: „Там, където се хранят шест човека, могат да хапнат и седмина.“

Но по това време той вече изглеждал доста зле. Косата му стърчала във всички посоки. Робата, която и преди това била парцалива, сега била изпокъсана и мръсна. Лицето му било уплашено и бледо, а като дишал, гърдите му хриптели и свистели.

Щом го зърнали, винтите зяпнали и размахали ръце да го прогонят. Те го помислили за драуг, изпълзял от някоя надгробна могила — един от живите мъртъвци, които бродят в нощта според суеверните винти.

Всеки търговец имал различна идея как да го спрат.

Някои мислели, че огънят ще го уплаши, други — че ако посипят по тревата сол, тя ще го държи на разстояние. Трети пък смятали, че желязото ще разкъса оковите, които задържали душата в мъртвото му тяло.

Докато ги слушал как спорят, старият просяк осъзнал, че каквото и да решат, то няма да е в негова полза. Затова побързал да се скрие сред дърветата.

Намерил един камък, на който да седне, и изтупал, доколкото можал, листата и мръсотията. След като поседял известно време, решил да си опита късмета и в последния лагер, защото знаел, че за да напълни стомаха си, е достатъчен и един щедър пътник.

За негова радост край последния огън седял само един мъж. Когато се приближил, просякът видял нещо, което едновременно го зарадвало и уплашило, защото макар да бил живял много години, до този момент никога не бил говорил с амир.

Въпреки това знаел, че амирите са част от църквата на Техлу и…

C$

— Те не са били част от църквата — възпротиви се Уилем.

— Какво? Разбира се, че са били.

— Не, числели са се към атуранската бюрокрация. Имали… „векарум“ — юридически правомощия.

— Били са наричани „Свещеният орден на амирите“. Били са силната дясна ръка на църквата.

— Искаш ли да се обзаложим на един йот?

— Добре. Стига това да те накара да мълчиш до края на историята.

C>

Просякът бил доволен, защото знаел, че амирите са част от църквата на Техлу, а тя понякога е щедра към бедните.

Когато старецът се приближил, амирът се изправил на крака.

— Кой е там? — попитал той с глас, който бил горд и властен, но също така и уморен. — Знай, че аз съм от ордена на амирите. Никой не може да застане между мен и моите задължения. Ще постъпя в името на общото добро дори ако боговете или хората се изправят на пътя ми.

— Господине — обърнал се към него просякът, — просто се надявах по дългия си път да намеря място до нечий огън и да получа малко милостиня.

Амирът му махнал да се приближи. Той бил облечен от главата до петите в броня от блестящи стоманени пръстени, а мечът му бил висок колкото човешки ръст. Върху бронята си носел къса яркобяла дреха, която обаче от лактите надолу била пурпурна на цвят, сякаш била потопена в кръв. На гърдите му бил изобразен символът на амирите — черна кула, обхваната от пурпурен пламък.

Старецът седнал близо до огъня и въздъхнал, когато топлината попила в костите му.

След известно време амирът заговорил:

— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене. Тази вечер дори и конят ми изяде повече от мен, но това не значи, че се е нахранил добре.

— Бих се зарадвал на всичко — рекъл просякът. — Всякакви остатъци ще са добре дошли. Не съм придирчив.

— Утре трябва да яздя осемдесет километра, за да спра един съдебен процес — въздъхнал амирът. — Ако не успея или се забавя, ще умре невинна жена. Това е всичко, което имам.