Уилем сви рамене.

— Таксата му за обучение е платена. Продължава да получава пари за ежедневни нужди. — Той замълча, за да махне на някого в другия край на двора. — Но Симон вече не се прибира у дома дори и за кратки посещения. Баща му обича да ловува, да воюва, да пие и да ходи по жени. Подозирам, че нашият кротък и пристрастен към книгите Сим вероятно не е получил любовта, която един умен син заслужава.

* * *

Двамата с Уил се срещнахме със Сим в обичайното ни леговище за четене и изяснихме подробностите от пиянските ни облози. След това се разделихме.

Час по-късно се върнах със скромна купчина книги. Търсенето ми беше значително улеснено от факта, че проучвах амирите, откакто Нина бе дошла, за да ми даде своя свитък.

Почуках тихо на вратата на леговището за четене и влязох. Уил и Сим вече седяха на масата.

— Аз съм пръв — щастливо започна Симон, погледна в списъка си и извади една книга от своята купчина. — Страница сто петдесет и втора. — Той прелисти книгата, докато откри страницата, и се захвана да я преглежда. — Аха! „След това момичето описа всичко…“ _Ала-бала…_ „И ги поведе към мястото, където попаднаха на езическо празненство.“ — Той вдигна поглед и посочи страницата. — Виждаш ли? Тук пише черно на бяло „езическо“.

Седнах.

— Нека видим останалите.

Във втората книга на Сим пишеше още в този дух. Но в третата имаше нещо, което донякъде ме изненада.

— „В близост има голямо изобилие от указващи камъни, което предполага, че в забравеното минало тази област вероятно е била пресичана от търговски пътища…“ — Той не довърши, а сви рамене и ми подаде книгата. — Изглежда, че ти печелиш този облог.

Не се сдържах да не се засмея.

— Не прочете ли тези книги, преди да ги донесеш тук?

— За един час? — засмя се той на свой ред. — Едва ли бих могъл, помогна ми един писар.

— Не, не е така — мрачно го изгледа Уилем. — Поиска помощ от Куклата, нали?

Симон направи невинна физиономия, която само успя да придаде дълбоко виновен вид на неговото и бездруго невинно лице.

— Може и да съм се отбил да го видя — взе да увърта той. — И той може и да ми е предложил няколко книги, в които има сведения за сивите камъни. — Като видя изражението на Уилем, вдигна ръка. — Не се дръж презрително с мен. Така или иначе ми се върна тъпкано.

— Отново Куклата — измърморих аз. — Няма ли най-сетне да ни запознаете? Щом стане дума за него, и двамата сте много потайни.

— Ще разбереш защо, когато се срещнеш с него — сви рамене Уилем.

Книгите на Сим се деляха на три категории. В първата се поддържаше неговата гледна точка и се разказваше за езически ритуали и животински жертвоприношения. Във втората се правеха предположения за древна цивилизация, използвала камъните, за да отбелязва с тях пътищата си, въпреки че някои камъни се намираха на отвесни планински склонове или речни дъна, където не е възможно да е имало пътища.

Последната му книга беше интересна по други причини.

— „… два еднакви на вид монолита с трети върху тях — прочете Симон. — Местните ги наричат «вратата». Макар че по време на пролетните и зимните карнавали украсяват камъните и танцуват около тях, при пълнолуние родителите забраняват на децата си да са близо до тях. Един уважаван и иначе разумен възрастен човек твърдеше…“ — Сим възмутено спря да чете и се приготви да затвори книгата. — Както и да е.

— Какво е твърдял? — попита Уилем, обзет от любопитство.

Симон вдигна очи към тавана и продължи да чете:

— „… че понякога хората можели да преминат през каменната врата в красивата земя, където живее самата Фелуриан и унищожава с прегръдката си мъжете, които обича.“

— Интересно — промърмори Уилем.

— Не, не е. Това са детински, суеверни глупости — сопна се Симон. — И никак не ни доближават до решението кой от двама ни е прав.

— Ти как мислиш, Уилем? — попитах го аз. — Ти си непредубеден съдия.

Уилем се приближи до масата и прегледа книгите. Тъмните му вежди се движеха нагоре-надолу, докато обмисляше отговора си.

— Седем за Симон. Шест за Квоте. Три са противоречиви.

Прегледахме набързо четирите книги, които аз бях донесъл.

Уилем отсъди, че една не може да бъде използвана, което сведе крайния резултат до седем книги в полза на Симон и десет за мен.

— Резултатът едва ли би могъл да бъде наречен убедителен — замислено отбеляза Уилем.

— Можем да го обявим за равен — великодушно предложих аз.

Симон се намръщи. Добродушен или не, той мразеше да губи облог.

— Съгласен съм — рече.