Бях толкова неподготвен за това обвинение, че не се сещах какъв разумен отговор да дам в своя защита. После си помислих колко абсурдно звучи всичко това и избухнах в смях.

Килвин присви очи.

— Това не е смешно, ре'лар Квоте. Не само че тези неща са изрично забранени от Университета, но студент, който продава фалшиви амулети… — Килвин не довърши и поклати глава. — Това означава, че има сериозен недостатък в характера.

— Магистър Килвин, погледнете ме — казах аз и хванах ризата си, — ако лъжех лековерните граждани, за да им взема парите, нямаше да се налага да нося домашно платно втора ръка.

Килвин ме погледна така, сякаш за пръв път забелязва дрехите ми.

— Вярно е — съгласи се той, — но човек също така би си помислил и че студент, който разполага с по-малко средства, би бил по-изкушен да направи подобно нещо.

— Мислил съм за това — признах аз. — С парче желязо, струващо едно пени, и десет минути време за лесна сигалдрия бих могъл да направя медальон, който да е студен при докосване. Не би било трудно да се продаде нещо такова — свих рамене аз, — но съм напълно наясно, че това ще бъде счетено за „измамна доставка“. Не бих рискувал нещо такова.

— Един член на Арканум избягва такова поведение, защото е нередно — намръщи се Килвин, — а не защото рискът е твърде голям.

— Магистър Килвин — отчаяно се усмихнах аз, — ако толкова не вярвахте в моралните ми устои, нямаше да водим този разговор.

— Признавам, че не бих очаквал нещо такова от теб. — Изражението на лицето му се посмекчи и той леко ми се усмихна. — Но и преди са ме изненадвали. Би било небрежност от моя страна да не проучвам такива неща.

— Това момиче да се оплаче от амулета ли е дошло? — попитах аз.

— Не — поклати глава Килвин. — Както казах, не е оставила съобщение. Но недоумявам защо иначе едно отчаяно младо момиче с амулет би дошло да те търси, като знае как изглеждаш, но не и как се казваш. — Той повдигна вежди към мен, превръщайки думите си във въпрос.

— Искате ли честното ми мнение, магистър Килвин? — въздъхнах аз.

При тези думи Килвин отново повдигна вежди.

— Винаги съм го искал, ре'лар Квоте.

— Предполагам, че някой се опитва да ми създаде неприятности — казах аз.

В сравнение с упояването ми с алхимична отрова, разпространяването на слухове би било направо благовъзпитано поведение от страна на Амброуз.

Килвин кимна и разсеяно приглади с ръка брадата си.

— Да, разбирам. — Той сви рамене и взе тебешира си. — Добре тогава. Засега ще считам този въпрос за приключен. — Килвин се обърна отново към плочата и ми хвърли поглед през рамо. — Надявам се, че няма да бъда обезпокоен от орда бременни жени, които размахват амулети и проклинат името ти, нали?

— Ще предприема необходимите стъпки, за да избегна това, магистър Килвин.

* * *

Запълних няколко часа с работа на парче в Рибарника, след което се отправих към залата за лекции в Мейнс, където щяха да се проведат часовете на Елодин. Трябваше да започнат на обяд, но аз бях там половин час по-рано и бях пръв.

Другите студенти заприиждаха един по един. Общо се оказахме седем. Пръв дойде Фентон, моят приятел и съперник от „Симпатия за напреднали“. След това се появиха Фела и Брийн — хубаво, около двайсетгодишно момиче с пясъчноруса коса и момчешка прическа.

Започнахме да се запознаваме и да си бъбрим. Джарет беше стеснителен модеганец, когото бях виждал в Медика. Познах, че младата жена с яркосини очи и медноруса коса беше Иниса, но ми отне известно време, докато се сетя къде съм я срещал. Тя беше една от безбройните кратки авантюри на Симон. Последен бе Уреш — близо трийсетгодишен и пълноправен ел'тхе. Цветът на кожата му и акцентът показваха, че идва чак от Ленат.

Обедната камбана удари, но Елодин го нямаше никакъв.

Минаха пет минути, после десет. Едва половин час след обяд магистърът нахлу неочаквано в залата с цял куп листа в ръце. Остави ги на масата и закрачи напред-назад пред всички нас.

— Преди да започнем, трябва да сме напълно наясно с няколко неща — каза той без всякакво предисловие или извинение за закъснението си. — Първо, трябва да правите каквото ви кажа. Трябва да го правите възможно най-добре, дори и да не виждате причина да го вършите. Може да задавате въпроси, но чак след това. Кажа ли ви нещо, просто го правите. — Той ни огледа. — Ясно ли е?

Закимахме или промърморихме утвърдително.

— Второ, трябва да ми вярвате, когато ви казвам определени неща. Някои от нещата, които ви казвам, може и да не са истина. Но въпреки това трябва да вярвате в тях, докато не ви кажа да спрете. — Той изгледа всеки от нас поотделно. — Ясно ли е?