Фела се поколеба, след което завъртя книгата, така че да прочетем какво пише — „Квоте, син на Арлиден, червена коса, светъл тен, млад.“ Съвсем наблизо, в полето, с различен почерк бе написано „копеле от Рух“.

— Точно така — ухилих й се аз. — Мога ли да вляза?

Фела кимна.

— Имате ли нужда от лампи? — попита тя и отвори едно чекмедже.

— Аз имам — отвърна Уил, който вече записваше името си в отделен регистър.

— И аз си имам — казах аз и извадих малката си лампа от един джоб на плаща.

Фела отвори регистъра за влизане и ни записа в него. Докато се подписвах, ръката ми трепереше и плъзна писеца така, че той разля мастило по страницата, а аз умрях от срам.

Фела го попи и затвори книгата. Усмихна ми се.

— Добре дошъл обратно — приветства ме тя.

* * *

Оставих Уилем да ме води през Книгохранилището и се постарах да изглеждам достатъчно смаян.

Не беше никак трудно да се преструвам. Макар че от известно време имах достъп до Архива, бях принуден да се промъквам из него като крадец. Държах лампата си на най-слабата настройка и избягвах централните коридори от страх случайно да не се натъкна на някого.

Всеки сантиметър от каменните стени беше покрит с рафтове. Някои коридори бяха широки и с високи тавани, докато други бяха като тесни пътеки, в които двама души едва можеха да се разминат, и то само ако се обърнеха настрани. Въздухът беше натежал от миризмата на кожа и прах, на стар пергамент и лепило за подвързии. Аромат на тайни.

Уилем ме поведе покрай виещите се лавици, нагоре по едни стълби и след това през дълъг, широк коридор, в който бяха наредени книги, всичките подвързани в еднаква червена кожа. Накрая стигнахме до врата, през процепа на която се процеждаше слаба червена светлина.

— Има стаи, заделени за лични проучвания — тихо обясни Уилем. — Леговища за четене. Двамата със Сим често използваме това. Не са много хората, които го знаят. — Уил почука на вратата, преди да я отвори и да разкрие помещение без прозорци, малко по-широко от мястото, заемано от масата и столовете към нея.

На масата седеше Сим. От червената светлина на симпатичната му лампа лицето му изглеждаше по-червендалесто от обикновено. Когато ме видя, очите му се разшириха.

— Квоте? Какво правиш тук? — попита той и ужасено се обърна към Уилем: — Какво прави той тук?

— Лорен вдигна забраната си — обясни Уилем. — Нашият младеж има списък за четене. Възнамерява да се впусне в първия си лов на книги.

— Поздравления! — засия Сим. — Мога ли да помогна? И без това заспивам тук. — Той протегна ръка.

Потупах слепоочието си.

— Денят, в който няма да успея да запомня двайсетина заглавия, е денят, в който няма да имам повече работа в Арканум — отвърнах аз, макар че това беше само половината от истината.

Цялата истина бе, че притежавах само шест скъпоценни листа хартия. Не можех да си позволя да загубя един от тях за нещо такова.

Сим извади сгънат лист хартия и малък молив от джоба си.

— Искам заглавията да са записани — рече той. — Не всички от нас запаметяват балади за забавление.

Свих рамене и се захванах да записвам книгите.

— Вероятно ще стане по-бързо, ако разделим списъка на три — предложих аз.

Уилем ме изгледа.

— Мислиш, че можеш просто да се разхождаш наоколо и сам да намериш книгите? — учуди се.

Той погледна Сим, който се ухили широко.

Разбира се, предполагаше се, че аз нямам никаква представа от разположението на книгите в Книгохранилището. Уил и Сим не знаеха, че от почти месец се промъквах вътре през нощта.

Не, че не им се доверявах, но Сим не можеше да излъже дори ако от това зависеше животът му, а Уил работеше като писар. Не исках да го принуждавам да избира между моята тайна и задълженията му към магистър Лорен.

Затова реших да се правя на глупак.

— О, все ще се справя някак си — безгрижно отвърнах аз. — Едва ли ще е чак толкова трудно да се ориентирам.

— В Архива има толкова много книги — бавно каза Уил, — че само за да прочетеш заглавията им, ще ти е необходим цял цикъл. — Той направи пауза и ме погледна внимателно. — Единайсет пълни дни, без прекъсване за храна или сън.

— Наистина ли? — попита Сим. — Толкова дълго?

Уил кимна утвърдително.

— Разбрах го преди около година. Помага ми да спра оплакванията на е'лирите, когато трябва да ме чакат, за да им донеса някоя книга. — Той ме погледна. — Има и книги без заглавия, както и свитъци и глинени плочки, а всичко това е написано на много различни езици.

— Какво е глинена плочка? — попитах аз.

— Глинените плочки — обясни Уил — са сред малкото неща, оцелели след изгарянето на Калуптена. Някои от тях са били преписани, но не всички.