Предполагам, че това можеше да продължи дълго, но докато ядно си поемаше дъх, Елодин лапна едно от летящите семена на млечка, закашля се и се задави.

Накрая изплю семето, успя да си поеме дъх, изправи се на крака и излезе с куцукане от залата за лекции, без да каже нито дума повече.

Това далеч не беше най-странният ден от заниманията при магистър Елодин.

* * *

След часа му обядвах набързо в „При Анкер“, а после отидох за смяната си в Медика да наблюдавам как по-опитните ел'тхе поставят диагнози и лекуват идващите пациенти. Сетне минах от другата страна на реката с надеждата да открия Дена. Това беше третото ми пътешествие за последните три дни, но денят беше ясен и слънчев и след цялото това време, прекарано в Архива, усещах, че имам нужда малко да се поразходя.

Първо се отбих в „Еолиан“, макар че беше твърде рано, за да открия Дена там. Побъбрих си със Станчион и Деох, преди да тръгна към няколкото странноприемници, за които знаех, че тя ги посещава от време на време — „Канелката“, „Буре и бала“, „Кучето в стената“. Нямаше я в нито една от тях.

Помотах се из обществените градинки, където дърветата бяха останали почти изцяло без листа. След това посетих всички магазини за инструменти, които успях да открия, разгледах лютните и разпитах дали не бяха виждали красива тъмнокоса жена, която да се интересува от арфите. Не бяха.

Дотогава вече бе станало съвсем тъмно. Така че отново отидох в „Еолиан“ и бавно се разходих сред тълпата. Дена все още не се виждаше никъде, но срещнах граф Трепе. Пийнахме по едно питие и аз изслушах няколко песни, преди да си тръгна.

Придърпах плаща си по-плътно върху раменете и се отправих обратно към Университета. Улиците на Имре сега бяха по-оживени, отколкото през деня, и въпреки студа, който се усещаше във въздуха, в града се долавяше празнично настроение. Десетина различни вида музика се разнасяха от вратите на странноприемници и театри. Хората излизаха и влизаха на тълпи в ресторантите и изложбените зали.

Изведнъж чух над тихата глъчка на тълпата да се надига силен и ведър смях. Бих го разпознал, където и да го чуя. Беше смехът на Дена. Познавах го като собствената си длан.

Огледах се наоколо и усетих как на лицето ми се появява усмивка. Винаги ставаше така. Изглежда, че успявах да я открия само когато изгубех всякаква надежда да го направя.

Огледах лицата на множеството около мен и лесно я намерих. Дена стоеше до вратата на едно малко кафене, облечена в дълга рокля от тъмносиньо кадифе.

Пристъпих към нея, после спрях. Наблюдавах я как разговаряше с някой, който стои зад отворената врата на карета. Единственото, което виждах от нейния събеседник, бе темето му. Той носеше шапка с високо бяло перо.

Миг по-късно Амброуз затвори вратата на каретата. Усмихна се на Дена с широка очарователна усмивка и каза нещо, което я накара да се засмее. Златният брокат на жакета му отразяваше светлината на лампите, а ръкавиците му бяха в същия кралски тъмнопурпурен цвят, както и ботушите му. Този цвят би трябвало да изглежда твърде крещящ, но вместо това му стоеше добре.

Докато стоях и зяпах, една каруца с два коня за малко не ме събори и прегази, което щеше да е справедливо, защото бях застанал насред пътя. Коларят изпсува и замахна с камшика си, докато минаваше покрай мен. Ударът ме уцели по врата, но аз дори не го усетих.

Възвърнах равновесието си и вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Амброуз целува ръката на Дена. След това с елегантно движение той й предложи ръката си и двамата влязоха заедно в кафенето.

> 16.

> Неизреченият страх

След като видях Амброуз и Дена в Имре, изпаднах в мрачно настроение. По пътя обратно към Университета в главата ми се въртяха мисли за тях двамата. Дали Амброуз правеше това само от злоба? Как се беше случило? Къде й е бил умът на Дена?

Прекарах една почти безсънна нощ, след която се опитах да не мисля повече за тях. Вместо това се зарових дълбоко в Архива. Книгите са лош заместник на женската компания, но са по-лесни за откриване. Намирах утеха, като търсех информация за чандрианите в тъмните ъгълчета на Архива. Четях, докато очите ми се замъгляха, главата ми натежеше, а вратът ми се схванеше.

Мина близо цял цикъл, а аз не правех почти нищо друго, освен да посещавам занятията и да се ровя в Архива. Спечелих само дробове, пълни с прах, постоянно главоболие от часовете четене на симпатична светлина и схващане между плешките от изгърбването над ниската маса, докато прелиствах избледнелите останки от регистрите на Гилеан.

Все пак на едно място намерих споменаване на чандрианите. Беше написана на ръка осмина, озаглавена „Необикновено изложение на народните вярвания“. По мое мнение книгата беше на двеста години.