А какъв славен качамак приготовлявах аз! Жълт като минзухар, сипкав, ароматен, пръстите да си оближеш! Беше ли готов, сядахме на открито пред землянката и започвахме да го ядем, като си топехме в една паница от разтопената лой. Нашите съседи Джико и Тютюка усещаха кога започва яденето и не закъсняваха да дойдат. Кацваха наблизо и ни чакаха, докато се нахраним, а че тогава идваха и обираха трохите и трошиците. После станаха по-смели и закусваха направо от нашата партизанска софра. Затова пък, тръгнехме ли из гората, крилатите разузнавачи се намираха винаги около нас, за да ни обадят навреме кога прелита сокол или орел, кога минава овчар или говедар, или пък нейде в гъсталака дебне кръвожадната лисица.

Гладните, студени и самотни партизански дни се бяха свършили. Сега вече бяхме обути, облечени, представлявахме въоръжена сила. И печелехме все нови и нови приятели между горските обитатели. Не знам дали ще повярвате, но един от най-полезните се оказа… паякът. Кога се беше заселил той в нашето скривалище, никой не разбра. Аз пръв видях неговата мрежа в един от ъглите на тавана през онези няколко дни в края на месец август, когато след едно навяхване на левия крак трябваше известно време да лежа в землянката по гръб. Тъкмо през тези няколко дни имах случая да се запозная по-отблизо с паяка и по-точно — с неговите ловни и строителни способности.

Интересно беше да се наблюдава (например) как паякът поправя, кърпи и доплита своята мрежа, с какво невероятно търпение дочаква своята жертва и с каква светкавична бързина я поразява. Но най-интересното откритие за мене беше друго: когато паякът ставаше неспокоен и започваше усилено да доплита мрежата, винаги се появяваше вятър и следваше буря. Винаги! Вероятно се страхуваше наближаващият вятър да не я разкъса и трескаво я заздравяваше, тичаше от ъгъл в ъгъл, надничаше, проверяваше, доплиташе и ловко запояваше сребърните нишки за гредите на тавана, като се успокояваше чак след разразяването на бурята.

Седем месеца преживяхме в землянката и нито веднъж предсказанията на паяка не ме излъгаха. След много проверки той беше единодушно провъзгласен за главен метеоролог на нашата партизанска чета, а неговите предсказания за времето ние използувахме за нашите бойни действия.

Така например при разрушаването на моста на Равногорската река, който се пазеше от военен пост, прогнозата на паяка за предстояща буря разреши главния въпрос — с военната охрана. Ние просто решихме да дочакаме бурята, да накара тя войниците да си влезнат в бараката и тогава, незабелязани от никого, щяхме да го минираме и да го вдигнем във въздуха. И всичко това стана като по часовник благодарение на паяка.

Казах, че паяка провъзгласихме за главен метеоролог, защото си имахме и други предсказвачи на времето. Птиците, щом почнеха да летят ниско над земята, щом слънцето започваше да препича и тревите силно да миришат, ние знаехме, че идва дъжд. Знаехме, че почнат ли мухите жестоко да хапят, жабите да крякат, реката да гърми и борът да фучи — времето ще се развали. Особено точни бяха в това отношение предсказанията на реката. От нашата землянка се чуваше грохотът й едвам-едвам, но понякога, без да е придошла, тя започваше много по-силно да шуми. И винаги, ама винаги подир това започваше да вали. Не само всеки звук, но всяка промяна, всяко движение си има в гората своето значение. Веднъж например, като гледах накъде хвърчат пчелите, забелязах, че се връщаха все в една посока. Тръгнах нататък и трудолюбивите пчелички ме заведоха до едно хралупато дърво, където се намираше гнездото им, пълно-препълнено с мед. Взех от това гнездо две цели пити, занесох ги в землянката на моите другари, а те ядоха от меда и спряха да кашлят, защото и тримата бяха простинали от спането във влажната землянка.

Кунчо ме помоли да му кажа кой ни е дал меда, за да запишел този благодетел, та като дойдела свободата, да му се отблагодарим. Казах му и тогава той записа в тетрадката си:

С две думи, оказа се, че гората си имала свой език за всичко и само онзи, който успее да го разбере, може да се запази жив и здрав, особено ако е партизанин и го преследват врагове.

И ето — веднъж само не се вслушахме в езика на гората и платихме скъпо и прескъпо за нашето лекомислие.

Това се случи в началото на зимата. Минало беше жаркото лято, окапали бяха листата и само тук-там още се червенееше шумица по дъбовите храсти в гората. При бойните акции през лятото бяхме си набавили достатъчно дрехи, завивки и продоволствие, оставаше само да приберем картофите, заровени в една дупка край селските ниви, и нашата първа партизанска зима можеше преспокойно да започне.

Това — добре-е-е. Но паякът се държеше неспокойно. Той тичаше от ъгъл до ъгъл, напридаше нови жички и през целия следобед преди похода за картофите се занимаваше със своята мрежа. Обърнах внимание на моите другари, казах им, че главният метеоролог на четата предсказва буря, но те не поискаха да се откажат от картофите на никаква цена. Аз, разбира се, можех като командир да отложа похода, но небето беше толкова синьо и грееше толкова хубавичко слънце, че и аз се съгласих на другата заран да вървим. Най-после какво пък щеше да ни стане, даже ако ни намокри дъжд и ни подуха вятър…