Лигавите охлюви извикаха в стомаха ми такава буря и такива болки, като че бясна котка ме дереше с нокти и не ми даваше да си поема дъх. Намерих сили колкото да се довлека до едно по-заветно местенце, постелено с ланска шума, и там съсипан и превит надве прекарах моя първи партизански ден в грозни мъки и съжаления, че умирам в този пущинак не от куршум, а от някакъв си идиотски охлюв.

По едно време ми се поиска, преди да изпусна последния си дъх, да погледна още веднъж синьото небе, та се обърнах по гръб и вперих очите си нагоре. В това време една черна птица долетя, кацна на дървото, под което лежах, и отрони една костилчица. Костилката падна върху лицето ми и се търкулна на земята, а като я взех, видях, че не било костилка, а суха черешка. Да не беше птицата да ме подсети, нямаше и да забележа, че дървото е дива череша с много още необрани, неокапали шушулки.

Птицата беше с черни пера, червеникав клюн и жълти околожки край очите и се нарича кос. Тя отрони още една шушулка и пак я изпусна, като наблюдаваше вторачено през жълтите си очила дали ще посегна да я взема. А пък аз не само я взех, ами веднага я изядох. Беше горчиво-сладка, ни корава, ни мека, с чудесен аромат. Но друго беше по-важно — щом я сдъвках, стомахът ми изведнъж се укроти и аз се усетих тъй добре, че станах, покачих се на черешата, брах от целебните шушулки, ядох, наядох се и си събрах и за другия ден.

Червеноклюният мой спасител, щом усети, че се вдигам от земята, отлетя, но урокът, който ми даде той, през следващите дни много ми помогна. Започнах да се взирам и да откривам около себе си важни неща. Като наблюдавах една катеричка например, аз открих нейната хралупа, а след това си позволих да задигна половината орехи от тайния й склад. По-късно намерих няколко миши дупки с отбрани лешници и с тази храна преживях цели петнайсет дни, докато разбрах, че в реката има пъстърва, че тя и сурова може да служи за храна.

Междувременно си направих скривалище близо до дивата череша, сред един гъсталак от стари хвойни, върху южния скат на Равногорския балкан. Иглиците на хвойната никога не окапват и затова животното може да се скрие в нея дори от очите на орела. Аз сам видях как един подгонен див гълъб се шмугна в шубрака и птичият цар остана, както се казва, с пръст в устата.

Та като дивия гълъб и аз реших да си направя убежището в хвойната. Вмъкнах се в една от най-големите, счупих извътре клоните, издълбах нещо като пещ, направих си дюшек от суха папрат и скривалището стана толкова уютно, че след студуването по скалите видя ми се палат.

Мислех си: пръв съм открил колко безценно скривалище е хвойната, но скоро ми стана ясно, че тя приютява едва ли не целия горски птичи свят, защото само тя, хвойната, когато гората оголява, крие пернатия дребосък от кръвожадните соколи и орли.

Докато си редях скривалището, не ми се яви ни една от горските птици, но щом го свърших, невидимите ми съседи започнаха да се показват и внимателно да разглеждат новия си съквартирант.

Като главен разузнавач на горските птици първа долетя любопитната сойка. Тя неспокойно се озърташе, взираше се да открие не нося ли опасност, а в това време и аз успях да я разгледам. Беше по-дребна от дивия гълъб, кисела и нервна, но перата и перцата й бяха много по-пъстри и красиви от гълъбовите. След като ме поизмери с поглед, тя литна и със своето „кря-я, кря-я“ разгласи на горските обитатели, че новото същество под хвойната не е опасно.

След сойката пристигнаха ято врабчета, накацаха върху една глогина и започнаха, изглежда, спор — кой съм и какъв съм, — цвъкаха, чирикаха, препираха се, а две от врабчетата се дори сбориха и започнаха да се кълват, но в това време нещо шумна в храстите и врабците отхвърчаха…

Помислих си: животно ще е да е, а то се оказа — кой мислите? Моят пръв познайник и спасител в гората — косът и неговата косойка. За по-сигурно, изглежда, те дойдоха не по въздуха, а по земята. Приближиха, без да се страхуват, подхвръкнаха след това на едно клонче, та от високото по-добре да ме огледат, и дълго се взираха в мене със своите ококорени очи. Косът беше не с червена, както ми се стори първия път, а с кехлибареножълта човка, а жълтият околоочен кръг му придаваше някаква особена мекота и доброта. На цвят беше черен, с жълти крака, косойката — тъмнокафява, леко напъстрена на гърдите и с бяло под брадата. Те бяха възпитани птици и щом ме разгледаха, обърнаха се, скочиха отново на земята и започнаха да ровят.

След двата коса довтаса чинката. Но тя, горката, се оказа срамежлива, та само попоглеждаше иззад едно дърво, без да се обади, и отхвърча, щом се разнесоха ударите на кълвача.

Кълвачът беше на съседния бор, почукваше, а след това ме поглеждаше, почукваше и пак ме поглеждаше, сякаш очакваше от мене някакъв знак. Но аз не му отвърнах, защото по онова време все още не познавах горските птици и никак не подозирах, че те ще бъдат най-добрите ми другари и защитници в дивата гора. А това стана скоро, защото в борбата им с враговете аз веднага се наредих на тяхната страна.

То се случи така.

Беше на трети или четвърти юни. Сутрин се събуждах много рано, разузнавах наоколо, а щом изгрееше слънцето, връщах се пак в скривалището, защото по това време в гората идваха говедари и овчари, а пък аз не исках да ги срещам. И ето че веднъж, тъкмо съм се върнал и легнал в колибата, чувам плясък на крила, фучене и писукане. Реших да узная какво е това, защото всеки горски звук можеше да крие опасност и за мене. Тръгнах в посока на шума. Най-напред забелязах, че едно дърво се клати, след това — че над него се върти гургулица, пляска с криле и уплашено писука. И най-сетне видях — под дървото имаше лисица. Изправена на задните крака, с предните тя клатеше като с ръце дървото и гледаше вторачено нагоре. Там, на клона, в гнездото, подпрени на крилцата си, стоеха с раззинати човчици три малки гургуличета и чакаха майката да пъхне в устата им храна. Пилетата не разбираха тревогата на гургулицата и колкото по-ниско кръжеше тя над тях, толкова повече се подаваха те от гнездото.