— Нека малкият се придвижи нагоре! — наредих по телефона.

След минутка сиянието се яви.

— Да слиза!

Светлината се изгуби.

— Спри!

Светлината повече не се яви.

Наведох се през прозореца и викнах:

— Угасихме ли дяволския огън, момчета?

— Чакай де, може да светне! — обади се някой.

— Ще ти светна аз един по тиквата! — викна му друг и се вдигна страшна врява.

Наредих по телефона, преди Сашко да слезе от дървото, където се е прилепил до смърча, да сложи кърпата. След това нареждане си легнах изнемощял, но вече спокоен.

На сутринта се отправих за гората, качен на едно муле, съпроводен от Сашко, Врагов и секачите. Врагов беше присукал мустаците си на „бурма“. Козирката му закриваше лявото ухо и око, но затова пък дясното победоносно святкаше с ятагански блясък. А Сашко? Той се държеше, като че не е ходил в гората снощи, а си е писал домашното. Само краката му бяха издраскани повече отвсякога.

Малкият ни заведе право при дървото — едно засъхнало, като попарено от слана, обикновено смърчово дърво. Необикновено беше само палтенцето на Сашко, привързано малко под върха, и кърпата му — на върха. Сашко бързо се покатери. Затаихме дъх и очаквахме да развърже палтенцето, за да ни открие най-сетне тайната на дяволския огън.

Секундите, които минаха, докато развърже канапа, ни се сториха минути, а минутите — часове. Врагов държеше карабината за стрелба. Секачите се държаха на три-четири крачки зад него, готови да хукнат, ако от дървото скокнеше — не дай си боже — рогатият таласъм. Само клепоухото муле, на което яздех, кротко примигваше и не взимаше никакво участие в нашите вълнения и тревоги.

Но ето, най-сетне Сашко развърза канапите и палтенцето му бавно се смъкна от дървото, за да ни открие… за да ни открие съжулената кора на смърча и нищо друго, нищо друго!

От ярост и разочарование горският бе готов да стреля дори по невинното дърво; аз предпочитах да се появи истинският таласъм; секачите многозначително се споглеждаха и тези погледи съвсем ясно говореха: „Ето, виждате ли, я нека да си вървим, докато не е станало твърде късно!“ И наистина щяхме да си тръгваме, когато момчето повика от дървото:

— Ехе-ей, я гледайте! — Отчупи нещо и го подхвърли към нас.

Помислих, че е подхвърлил кора, но когато Врагов го взе от земята и ми го подаде, забелязах, че е гъба — голяма, колкото свинско ухо, повяхнала и потъмняла пънчушка. Светкавица като че блесна, разсече мрака на догадките и тогава си припомних изведнъж, че пънчушката е опасен паразит, който напада горските дървета, умъртвява дървесината им и тя започва да свети с една невидима отблизо химическа светлина. И тая светлина — ярка и ясна отдалече — причинява понякога, както в нашия случай — трагически недоразумения. Разбира се, виновен за всичко бях аз — за пънчушката бях учил, но както съм учил, така и забравил, и ето че това насмалко не стана причина да си имам сериозни главоболия.

Няма да говоря как секачите се радваха на Сашко и го друсаха в яките си ръчища, как му бях страшно благодарен аз и как Божин Врагов тупаше с приклад по земята и викаше с пълно гърло:

— Таласъми, а… да ви вземат дяволите!

Пънчушката се намира сега в малкото музейче на горското стопанство до Сашковата кърпа, вързана на пръта. Пънчушката и „знамението“ оставихме там, за да наумяват на всички минувачи, секачи, туристи и любопитни хора как се раждат таласъмите.

Миналото лято на втори юни отидох на излет в Равногорския балкан. Аз този балкан го обичам, защото не е стръмен, има на него хубави поляни и хора го посещават малко. Туристите предпочитат да се катерят по високи върхове, а тука върховете са все едни такива трътлести, тумбести и силните туристи ги избягват. За мене то пък е добре дошло, защото обичам да си говоря сам, И това ме тегли към по-самотните места.

На някои ще се види странно, дето от време на време си говоря сам. Цялата работа е, че заеквам и препъна ли се в някоя дума, изчервявам се, запетлавам се и бързам да млъкна. Затова пък, когато няма хора, изказвам се гладко и нормално, както всички, и ми е драго да си чувам гласа — като че говоря не аз, а друг, по-умен, досетлив и главното — безстрашен.

Та вървя си през гората и си приказвам. Предния ден някой беше ме нагрубил и сега му отговарях, както трябва. Бях го здравата притиснал, но по средата на най-интересното място гърмеж разтърси въздуха, а ехото на гората го повтори и потрети.

Сепна ме този гърмеж, помислих да се върна и да продължа по други пътища, но в същото време страшно ми се поиска да узная кой гърмеше в тоя слънчев, тих следобед, на това безлюдно място. Ето защо изтичах напред, като подпирах раницата, за да не трака сгъваемата чаша, готов всеки момент да ревна: „Стой!“

Изминах едва трийсетина крачки, когато храстите неочаквано се разредиха и аз изведнъж се озовах пред един странен мъж в странна поза: прав, гологлав сред една поляна, с наведена глава и с пушка в ръка. Както си беше съсредоточен и унесен, той нито чу стъпките ми, нито усети моето присъствие. Беше с тъмнокестенява прошарена коса, държеше шапката си в лявата ръка, а в дясната стискаше оръжието.