— Някакви улики?

Навярно Димов отдавна бе чакал тоя въпрос, защото лицето му леко просветля.

— Има една, и то доста хубавка — отвърна той. — стаята на Кулон намерихме чаша с лек разтвор от „Алка Зелтцер“.

— Какво е то?

— Против киселини… И изобщо против напиване.

„Алка Зелтцер“ намерихме и в чашата на Капелани. Но не е в това работата. Върху чашата на Кулон имаше отпечатъци от пръстите на Периа.

— Ха! — възкликна изненадан генералът. — Това е наистина нещо… И все пак друго щеше да бъде, ако ги бяхте намерили в стаята на Периа.

— Очевидно двамата са се познавали. А между хора, които се познават, винаги може да стане нещо.

Тоя път генералът здравата се замисли.

— Но какъв смисъл има да го убие точно в София? И то на летището? Защо не в Париж? Там работата би могла да мине по-незабелязано… И да не се свързва с името му.

— И аз върху тоя проблем си троша главата, другарю генерал… Може би убиецът не е имал друг изход… А може би е смятал, че убийството ще мине за сметка на българите. Дива балканска страна, какво ли не може да се случи в нея… Сигурно така е мислил. И убийството, разбира се, ще бъде някак потушено, за да не се компрометира страната. А и френската полиция очевидно не може да се намеси в нашите работи дори ако се усъмни.

— Да, разбирам — кимна генералът. — Убийство на ничия земя, наистина оригинално. Сега нито ние можем да проведем сериозно следствие, нито французите. А копчето е било добре дошло…

Ралчев, който до тоя момент слушаше мълчаливо, внезапно се намеси:

— Другарю генерал, може ли да кажа нещо?

— Моля…

— Ако убийството е извършил някой от двамата чужденци, то той го е направил предумишлено.

— Това е по-вероятно — кимна Димов.

— А, според мене, това е сигурно — продължи Ралчев. — Защо убиецът ще вземе копчето, което случайно е иопаднало пред очите му? Очевидно той е знаел за какво може да му послужи.

— Разбира се, че си прав — отвърна Димов оживено. — Това се налага от само себе си.

Генералът мълчеше.

— Може и тъй да е — каза той най-сетне. — А може и да не е. Представете си например, че някой е проникнал в хотела отвън. Убил е, ограбил е и е изчезнал.

— Да си кажа правичката, другарю генерал, мъчно мога да си го представя — обади се Димов. — Откъде един външен човек може да знае, че в стая двеста и осем е отседнал богат чужденец?

— От администратора например…

— Почти невероятно! — каза Димов. — Никой разумен, човек не спи в един чужд хотел в непозната страна, без да се заключи. Нима Периа ще отвори посред нощ на непознат човек? И ще го пусне в стаята си?

— Защо непознат? Ами ако е бил администраторът? Идва, почуква: моля, господин Периа, вземете си паспорта.

Сега пък другите двама мълчаха.

— Помислете още, поработете! — продължи генералът. — Разбирам много добре, че не ви се иска убиецът да е българин… И ще бъде крайно неприятно, ако е българин… Но представете си, че е тъй… Нима ще оставим един вулгарен убиец да шета из страната ни? Убийството утре може да се повтори.

— А французите?

— Кои французи?

— Посолството например… Те веднага ще поискат някакво обяснение.

— На тях ще им дадем това, с което сега разполагаме. Искам да кажа, официалните документи: протокол, експертизи, снимки… Може пък и те да ни подскажат нещо.

След малко двамата си отидоха. Докато се возеха със служебната кола, Димов не проговори нито дума. Но лицето му не бе толкова замислено, колкото потиснато и недоволно. Едва когато слязоха той неохотно измърмори:

— Не може да бъде администраторът… Убиецът е бил в стаята. Периа е тръгнал към вратата и тогава е получил двата удара отзад. Мъчно мога да си представя, че Периа е допуснал в стаята си някакъв непознат администратор просто тъй, на моабет… Освен ако са се познавали преди това.

— Не е изключено! — каза Ралчев. — Берберов е стар хотелски плъх. Тия хора имат всякакви връзки, особено с чужденци.

— Добре, утре ще поговорим… А сега ми се иска да отида някъде за половин ден. Ей тъй, на въздух.

— Ами да отидем при Паргов.

— Не ти ли казах, че са изтровили раците в реката? — отвърна Димов ядосано. — Просто до шушка. Ако пък това не са престъпници…

Никога Ралчев не го бе чувал да произнася думата „престъпници“ с такава ярост и омерзение. Решиха да отидат до Боровец — да спят там в някоя от вилите на министерството и да се върнат. Това беше един от малките навици на инспектора — да се отлъчва от София, когато е затруднен. Но реката с раците — неговото любимо място за почивка и размисъл — беше отишла по дяволите. Вече никога нямаше да има раци в тая стара като древността река. А някой ден навярно щяха да изчезнат от всички реки. За да останат като жестоки отмъстители само в жалките тела на тия, които ги бяха изтребили.