— Бързате ли, господин Дюран? — попита Димов все така вежливо.

— Къде да бързам? — погледна го учудено французинът.

— Изобщо бързате ли? С престоя си в София, искам да кажа.

— Аз никога не бързам — отвърна едва ли не обидено Дюран. — Къде да бързам? За гроба ли?

Беше предвидено гостът да отседне в „София“. Тоя път изглежда, че хотелът наистина му направи впечатление. Той го огледа внимателно, след това направо запита:

— Вярвате ли, че това е за джоба ми?

— Бъдете спокоен, господин Дюран, вие сте наш гост. На министерството, искам да кажа.

Докато го записваха в рецепцията, Ралчев се обади на генерала, че гостът им е пристигнал.

— Как изглежда? — запита генералът.

— Нищо, порядъчен — отвърна предпазливо Ралчев. — Но навярно предпочита виното пред водата. Носът му отива към теменужено.

— Това е добре — отвърна шеговито генералът. — С такъв човек по-лесно ще се разберете.

Но за тяхно учудване Дюран не прояви особен интерес към алкохола. Наистина много хареса малката мастичка, която му бяха поръчали. И все пак се задоволи само с две чаши вино. Но затова пък отлично приготвената каварма явно го впечатли. И той започна подробно да разпитва за рецептата. Доста смътните обяснения на Ралчев, изглежда, не го задоволиха, защото измърмори:

— И все пак има някакъв секрет в тая работа. Наистина имаше, и то не само един. Извикаха главния готвач и той с удоволствие ги сподели, щом разбра, че има работа с французин. Дюран добросъвестно записа всичко в малко, доста износено тефтерче.

— Това е вече друга работа — каза Дюран доволно. — Какво бихте пийнали от мене, господине?

Вечерта, както генералът бе поръчал, заведоха Дюран в „Щастливеца“. За пръв път, откакто бе дошъл в София, изненадан и очарован, той се зазяпа в нещо, и то в един нощен пейзаж. Но гледката наистина беше хубава — безкраен мрак и безкрайно море от светлини.

— Имам чувството, че съм в Акапулко — обади се най-сетне Дюран.

— Ходили ли сте в Акапулко? — запита Димов.

— Не съм, разбира се… Но какво пречи да имам такова чувство?

Дебелакът наистина не беше много далеч от френския хумор.

Тоя път пийнаха повечко. Дюран много хареса и виното, и коняка. Само кафето като че ли го поразочарова. И донякъде сиренето, но в тоя случай не беше никак прав. И отново се опита да запише една рецепта — на качамака. Но тоя път рецепта нямаше.

— Всичко зависи от вкуса на царевичното брашно — каза готвачът. — И от търпеливото приготовление.

На края на вечерята Дюран прояви съвсем неочаквана любознателност.

— Какво значи „Щастливеца“? — запита той. Димов му обясни, че това е псевдонимът на известен български писател. И какви са били неговите вкусове.

— Наистина е бил щастливец! — съгласи се охотно Дюран. — Ако живеех в София, щях да идвам тук поне през вечер.

Като истински французин през време на вечерята Дюран нито веднаж не спомена за мисията, с която бе дошъл. И се държеше така, като че ли изобщо бе дошъл тук на малка почивка. След като го изпратиха до хотела, Ралчев побърза да каже:

— Имам чувството, ча ще си замине, без да ни каже нито дума.

— Не се надявай! — усмихна се Димов. — Това е полицай, а не турист.

На другата сутрин точно в девет часа Ралчев въведе Дюран в кабинета на Димов. Настаниха го удобно пред една малка масичка, Дюран извади от чантата си тънко синьо досие.

— Ралчев, три кафета! — каза тихо Димов. — Но гледай да не се изложим.

— Бъди спокоен, шефе, ще го приготвя сам.

— Точно от това се страхувам — измърмори Димов. — Какво кафе предпочитате, господин Дюран? Турско? Еспресо?

— Голямо! — отвърна Дюран.

— Една кана кафе! — каза шеговито Димов. Ралчев веднага излезе, макар да не му се искаше. Много добре разбираше, че разговорът ще почне без него. Димов поднесе на госта си кутия превъзходни хавански пури и Дюран с уважение взе една. В неговото собствено бюро никога никой не бе поднасял пури.

— Господин Димов, искам най-напред да ви запозная с главните действуващи лица — каза той.

— Да, прав сте — кимна Димов. — За мене те са просто като имена в театрална програма.

— Да почнем от Периа — продължи Дюран. — Доста загадъчна личност, от подземния свят, както казваме ние. Преди десет години бе осъден за съучастничество в голяма кражба на диаманти. Той получи три години затвор, но диамантите не се откриха. Това се случва доста често, господин Димов, при всички видове престъпления. Особено при най-големите. Виновниците лежат известно време, според присъдите, но дяловете им грижливо се пазят. Навярно нещо подобно е станало и с Периа. Той си излежа цялата присъда и излезе от затвора. Оттогава водеше напълно порядъчен живот, от правна гледна точка, искам да кажа. Живееше в луксозен апартамент, без да пести, но и без да работи… Не можахме да го уличим в нищо, макар да ни бе ясно, че не може да живее за сметка на някой анонимен благодетел…