Шрифт:
Тя потръпна. Изглеждаше така, сякаш й се повдигаше.
— Спрете, моля! — извика момичето изведнъж.
Шен Деши кривна встрани от пътя и спря.
Тя отвори рязко вратата на колата и повърна.
37.
18:00 часа
остров Чунмин
На фона на залеза въздухът над хоризонта на Шанхай изглеждаше като тънка розова мъгла, обгърнала града. Близо до мястото, където река Яндзъ се влива в Китайско море, се разгръщаше най-усиленият корабен трафик и малките баржи плаваха редом с огромни контейнеровози, а самолетите прелитаха ниско, захождайки за кацане на летище „Пудон Интернешънъл“.
Грейс караше тойотата, на която бяха монтирали третия комплект регистрационни табели. Сви с колата по крайбрежния път и спря на един разкалян паркинг, заобиколен с изоставени складове и отрупан с боклуци. В дъното на паркинга се забелязваше силуетът на някакъв стар кран.
— Това е цял град призрак! — възкликна Нокс, щом слезе от колата и се огледа.
Грейс го последва.
— Обикновено е така през почивните дни на националния празник — отвърна тя.
Изоставените сгради бяха отделени една от друга чрез прегради, издигнати с бетонни блокчета. Грейс тръгна покрай една от стените по пътека, която водеше извън чакълирания паркинг.
— Предлагам да застанеш на позиция тук, до купчината пясък — каза тя с тона на бивш офицер от армията, посочвайки към мястото. — Оттук ще можеш да виждаш всички сгради, а и прикритието е добро.
— Съгласен — отвърна Нокс. — Само дето ти ще стоиш да пазиш, а не аз.
— Една китайка, заловена да се разхожда из тези места, ще бъде третирана много по-благосклонно от един wai guo ren — обясни Грейс, но млъкна, тъй като осъзна, че е твърде дребна на ръст, за да се качи сама на стената.
— Аз обаче мога да се катеря по стените без чужда помощ — подразни я той.
Помогна й да се качи и я последва от другата страна. Минаха напряко през едно запустяло и вмирисано пространство, заето от стръкове изсъхнала трева и кал, и стигнаха до втората стена, обграждаща двора. Слънцето вече клонеше към залез и се канеше да потъне зад облаците смог и изпарения. Нощта се спускаше бързо.
Двамата заедно се изкачиха на купчината пясък и успяха да погледнат отвисоко към индустриалните сгради вляво.
— Третата сграда ето там — каза Нокс. — Това около нея не е кал.
— Асфалт е. Обаче оттук не мога да прочета табелата.
— Обзалагам се, че е същата табела от видеото на монголеца.
— Не можеш да си сигурен — възрази Грейс.
— Ако се качим на онзи кран, ще можем да погледнем от по-добро място.
— Да ти се намира случайно втори телефон? — попита тя.
— За какво ти е?
— Да ми дадеш единия и да ми се обадиш, ако видиш нещо, докато си тук.
— Хубав опит — усмихна се Нокс.
— Като жена — започна тя, — родена и израснала на този остров, мога да ти кажа, че имам много повече шансове да успея да се измъкна от напечена ситуация с преговори, ако случайно ме заловят.
— А аз като мъж въобще не се занимавам да се измъквам от напечени ситуации с преговори — контрира я той.
— Именно! Така дори и да не успея с разговори, няма да се проваля. Ако ми трябва помощ, ти ще си наблизо.
— И как точно смяташ да прескочиш тези стени?
— Само едната стена е трудна. Виж — посочи с ръка тя, — втората е започнала да се руши и няма да има проблем.
— Тогава ще отидем и двамата — настоя Нокс.
— Но ти си чужденец.
— Знам…
— Подобно нещо означава сами да си търсим белята, мисли разумно — продължи да го увещава тя.
— Недей да искаш от мен невъзможни неща.
— Помогни ми само да прескоча първата стена и ако от другата страна не срещна никого, може и ти да дойдеш да огледаме заедно — съгласи се тя.
Беше компромис, с който той можеше да се примири, макар и с нежелание. Нокс й подаде телефона. Няколко минути по-късно тя вече се катереше по наклоненото тяло на крана, който беше опрян от едната страна на стената.
Щом се спусна върху наскоро асфалтирания двор, Грейс побърза да се прикрие в сенките близо до стената. Пътят, по който бе решила да се промъкне до сградата, я скриваше от погледа на Нокс, но беше за предпочитане пред откритото прекосяване на двора.
Докато напредваше по обходния периметър покрай стената, успя да види цялата синя табела на сградата и да прочете надписа „Кожарска фабрика Чунмин“. Във видеото се забелязваше само последната дума.
Грейс се спотаи в един тъмен ъгъл и се огледа. Постоя така. Някъде в далечината се чуваше боботенето на двигателите на преминаващите кораби, плисъкът на речните води, оглушителното крякане на жабите и цвъртенето на нощните насекоми. Най-накрая Грейс застана на мястото, откъдето бе заснет видеоматериалът, като все още се чудеше за какво е било необходимо онова среднощно полагане на асфалт.