Настаниха се около масата. Кухнята беше просторна и приятно затоплена. Моли извади печеното от фурната, предложи питиета, които те отказаха, и сипа кафе. Много я бива в готвенето, помисли си Кейти. Всичко, което приготвяше, беше вкусно. Но когато се опита да хапне, Кейти усети, че й присяда. Хвърли поглед към Ричард. Той си беше сложил солидна доза пикантна горчица върху соленото месо и ядеше с явно удоволствие. Завиждаше му за непредубедеността. От една страна, можеше да се зарадва и на най-обикновен сандвич. От друга, беше сигурна, че вниманието му е погълнато от случая Луис. Челото му бе прорязано от бръчки; буйната му кестенява коса изглеждаше разчорлена; сиво-сините му очи бяха замислени, а широките му рамене — приведени напред, докато леко потропваше с пръсти по масата. Беше готова да се обзаложи, че и двамата разсъждаваха над един и същ въпрос — с кого разговаряше по телефона Крис Луис?

Спомни си единствения път, в който бяха говорили. Беше на новогодишното празненство и тогава разискваха отвличането. Той беше интересен, интелигентен и приятен. С тази своя грубовата външност беше много привлекателен мъж. Спомни си, че тогава те двамата с Ванджи бяха в противоположните краища на претъпканата стая и той не прояви особен ентусиазъм, когато тя, Кейти, го поздрави за очакваното бебе.

— Моли, какво ти е впечатлението от семейство Луис… имам предвид отношението им един към друг? — попита тя.

Моли изглеждаше притеснена.

— Честно казано, не бяха много добре. Тя бе така обсебена от бременността си, че винаги, когато ни гостуваха, насочваше разговора към раждане и бебета, а това очевидно го разстройваше. И тъй като аз също имах заслуга за бременността й, това сериозно ме тревожеше.

Ричард престана да барабани по масата и се напрегна.

— Имала си какво?

— Е, искам да кажа… нали ме знаеш, Кейти? В деня, когато се преместиха тук миналото лято, аз се втурнах у тях и ги поканих на вечеря. Те дойдоха и Ванджи веднага ми каза колко се надявала да си има бебе и колко съжалявала, че най-хубавите й години за майчинство са минали, защото е станала на тридесет. — Моли отпи голяма глътка от своето „Блъди Мери“ и със съжаление погледна празната чаша. — Разказах й за Лиз Бъркли. Тя изобщо не можеше да забременее, докато не се обърна към един гинеколог, който е нещо като експерт по оплождане. Лиз съвсем наскоро беше родила момиченце и не беше на себе си от щастие. С една дума, аз разказах на Ванджи за доктор Хайли. Тя отиде при него и няколко месеца по-късно забременя. Но оттогава съжалявам, че изобщо се намесих…

— Доктор Хайли? — Кейти изглеждаше слисана.

Моли кимна.

— Да, този, който ще…

Кейти поклати глава и гласът на Моли секна.

Една Бърнс харесваше работата си. Тя беше счетоводител-администратор на двамата щатни лекари, които ръководеха екипа по бременност и майчинство в болницата „Уестлейк“. „Доктор Хайли е най-изтъкнатият — доверяваше тя на приятелките си. — Знаете ли, беше женен за Уинифред Уестлейк и тя му остави всичко. Сега той ръководи цялото шоу.“

Доктор Хайли беше акушер-гинеколог и както Една обясняваше „… цяло събитие е да видите какво правят пациентките му, когато най-накрая забременеят. Толкова са щастливи, сякаш те са измислили децата. Взима им страхотни такси, но действително е истински чудотворец. От друга страна — продължаваше Една, — Хайли е и човекът, към когото трябва да се обърнете, ако имате някакъв вътрешен проблем, който не искате да нараства. Ако разбирате какво искам да кажа“, добавяше тя с намигане.

Доктор Фукито беше психиатър. Идеята, лежаща в основата на проекта за забременяване и майчинство в болницата „Уестлейк“, принадлежеше на холистичната медицина и гласеше, че психиката и тялото трябва да бъдат в пълна хармония, за да се постигне успешна бременност, и че много жени не могат да заченат, защото се намират в състояние на страх и тревожност. Всички пациентки на гинекологичното отделение посещаваха доктор Фукито поне веднъж, а бременните бяха длъжни редовно да ходят на консултации.

Една се забавляваше да разправя на своите приятелки, че още старият доктор Уестлейк бил вдъхновен от тази идея, но починал, преди да може да я реализира, после, преди осем години, неговата дъщеря се омъжила доктор Хайли, купила клиниката „Ривър Фолс“, когато тя фалирала, преименувала я в памет на баща си и уредила там съпруга си. „Те двамата с доктора бяха луди един за друг — въздишаше Една. — Искам да кажа, че тя беше с десет години по-възрастна от него и при това нищо особено, но наистина много се обичаха. Той ми нареждаше да й пращам цветя два пъти седмично и въпреки че беше толкова зает, отиваше с нея по магазините, когато тя си купуваше тоалети. И, да ви кажа, когато тя почина, си беше направо шок. Никой не подозираше, че сърцето й е толкова зле. Но — добавяше тя философски — той е вечно зает. Виждала съм как жени, които изобщо не са можели да заченат, тук забременяват по два, че и по три пъти. Естествено повечето от тях не успяват да износят бебетата до термина, но поне знаят, че имат шанс. Трябва да видите какви грижи се полагат за тях.

Била съм свидетел как доктор Хайли води тук бременни и ги настанява в болницата два месеца преди датата за раждане. Струва цяло състояние, разбира се, но, повярвайте ми, като искате бебе и можете да си го позволите, сте готови на всичко, за да го имате. Но скоро ще можете да прочетете за това лично — добавяше тя. — Списанието «Нюзмейкър» току-що подготви статия за него и за проекта «Забременяване и майчинство», разработен тук, в «Уестлейк». Ще излезе в четвъртък. Дойдоха миналата седмица и му направиха снимки в личния му кабинет до фотографиите на всички бебета, които е дарил с живот. Наистина хубаво. Ако сега смятате, че сме заети, почакайте да излезе статията. Тогава телефонът няма да престане да звъни.“

Една беше родена счетоводителка. Нейните отчети бяха чудеса на прецизността. Тя обичаше квитанциите и изпитваше невероятна гордост да прави чести и солидни банкови депозити на сметката на своя работодател. Един красив, но категоричен надпис на бюрото й уведомяваше пациентите, че всички плащания се извършват в брой; разяснения по предварителния хонорар и сроковете за заплащане — при госпожица Бърнс.

Една беше предупредена от доктор Хайли, че ако няма други специални нареждания, тя трябва да насрочва дата и час за посещение на пациентите при излизане. А ако по някаква причина дадена пациентка пропусне определения час, Една трябва да й се обади вкъщи и да уговори нова консултация. Редът беше твърдо установен и, както Една весело отбелязваше, представляваше истинска златна мина.