Извади бележника си и впери поглед в онова, което беше нахвърлила по време на интервютата. Доктор Хайли. Очакваше от него да обясни или да подчертае, че Ванджи Луис явно се е намирала във високорискова фаза на бременността си. И той направи именно това, а и всичко, което каза, звучеше съвсем убедително. Възнамерявал да се бори за всеки допълнителен ден на бебето. Репликите, които направи относно реакцията на Ванджи към преждевременното раждане, прозвучаха съвсем достоверно. Тя беше чувала от Моли историята за истеричната реакция на Ванджи заради един нищо и никакъв мехур от изгаряне.

Ами тогава? Какво повече искаше от доктор Хайли? Тя си помисли за доктор Вайнрайт, специалиста по ракови заболявания от Ню Йорк, който бе поел грижата за Джон. След като Джон почина, той разговаря с нея, с лице и глас, от които струеше болка. „Държа да знаете, госпожо Де Мейо, че опитахме всичко възможно, за да го спасим. Нищо не сме пропуснали. Но понякога, по волята Божия, нещата не зависят от нас.“

По повод смъртта на Ванджи доктор Хайли беше изразил съжаление, но в никакъв случай скръб. Естествено той беше длъжен да остане обективен. Тя беше чувала Ричард и Бил да обсъждат необходимостта да бъдеш обективен, когато си практикуващ лекар. Иначе винаги ще се разкъсваш и в крайна сметка ще станеш безполезен.

Ричард. Неволно плъзна поглед към масата, на която бяха седели двамата. Той беше казал: „И двамата знаем, че може да ни бъде добре заедно.“ Беше прав. Тя наистина го знаеше. Може би затова винаги се чувстваше неловко с него, като че ли в един момент нещата вече нямаше да зависят от нея. Нима беше възможно да се случи два пъти за един живот? От самото начало знаеш, че нещо е така, че някой е прав.

Когато с Ричард си тръгваха от Моли след бързия обяд вчера, тя ги покани на вечеря в четвъртък — значи утре. Моли каза: „Ще дойдат Лиз и Джим Бъркли. Това е жената, която смята доктор Хайли за бог. Един разговор с нея може да ви се стори полезен“.

Кейти си даде сметка с какво нетърпение очаква тази вечеря.

Отново сведе поглед към бележките си. Доктор Фукито. Там нещо не беше наред. Струваше й се, че той умишлено набляга на всяка дума, докато обсъждаше посещението на Ванджи в понеделник вечерта. Все едно, че наблюдаваше как някой се придвижва стъпка по стъпка през минно поле. От какво се страхуваше? Това не беше обяснимата загриженост да защити поверителността във взаимоотношенията лекар — пациент. Той се опасяваше, че ще каже нещо, което тя незабавно ще сграбчи.

После вече стана открито враждебен след въпроса й дали случайно Ванджи не е била все още в болницата, когато в десет часа тя, Кейти, е била докарана там. Ами ако е зърнала Ванджи? Ами ако Ванджи точно в този момент е напускала кабинета на доктор Фукито и е прекосявала паркинга? Това щеше да обясни появата на лицето й в онзи идиотски кошмар.

Доктор Фукито каза, че Ванджи си тръгнала през служебния изход.

Никой не я е видял да излиза.

А ако изобщо не си е отишла? Ако е останала с лекаря? Ако той е тръгнал заедно с нея или я е последвал до къщата й? Ами ако той си е давал сметка, че Ванджи е способна на самоубийство и че по някакъв начин е отговорен…

Напълно достатъчно да го изнерви.

Сервитьорът пристигна, за да вземе поръчката й. Преди да остави бележника си, Кейти записа: „Да бъде проучено миналото на доктор Фукито.“

Още преди да пресече моста „Джордж Вашингтон“ и да се спусне по Харлем Ривър и ФДР Драйв в сряда вечерта, Ричард беше наясно, че трябва да отложи срещата си с Кловис. Бе изцяло ангажиран със смъртта на Ванджи Луис, а и не можеше да се освободи от подсъзнателното усещане, че при аутопсията бе пропуснал нещо, което бе възнамерявал да проучи по-подробно. Какво беше то?

Освен това се тревожеше за Кейти. Снощи тя изглеждаше толкова крехка. Беше изключително бледа. Едва след като изпи две-три чаши вино, лицето й отчасти възвърна нормалния си цвят.

Кейти не беше добре. Това е. Той беше лекар и трябваше да го забележи по-рано.

А и катастрофата. Доколко внимателно беше прегледана? Възможно ли беше нараняванията й да са по-тежки, отколкото ги бе преценил някой си? Мисълта за това не му даваше мира, докато завиваше към изхода от Петдесет и трета улица към ФДР Драйв и се насочи към апартамента на Кловис една пресечка по-нататък.

Кловис беше приготвила кана съвсем сухо мартини и плато горещи, току-що извадени от фурната бюречета с месо от раци. С безупречната си кожа, източена, слаба фигура и скандинавски тен тя му напомняше на младата Ингрид Бергман. Доскоро мисълта, че двамата могат да приключат с брак, му се струваше забавна. Кловис беше интелигентна, интересна и добра.

Но докато отвръщаше на целувката й с искрена привързаност, той си даде сметка с болезнена острота, че никога няма да се тревожи за нея така, както за Кейти де Мейо.