Нямаше да продължи още дълго. Не беше възможно. Госпожа Ходжес вече беше прехвърлила седемдесетте. Кого щеше да наеме, когато остане без нея? Кой щеше да се отнася със същата грижа към всички тези дреболии, антикварните предмети, английските мебели, прекрасните стари ориенталски килими?

Време е да продавам, помисли си Кейти. Знам, че е така.

Съблече палтото си и го хвърли на едно кресло. Беше само осем и четвърт. Предстоеше й една дълга нощ. Госпожица Бърнс й беше казала, че живее в „Еджривър“. Това беше на по-малко от двадесет минути с кола. Защо да не й позвъни по телефона? Да й предложи да отиде да я види? Госпожа Фицджералд беше споменала, че утре Една трябва да бъде на работа, значи не може да е много болна. Доколкото Кейти разбираше от хора, Една с удоволствие щеше да поклюкарства за Ванджи Луис.

Госпожа Ходжес винаги оставяше за Кейти прясно изпечен кейк или пай, или кифлички в кутията за хляб. Щеше да отнесе каквото имаше у Една и двете щяха да пият чай. Много клюки могат да се разменят на чашка чай.

Номерът на Една бе в телефонния указател. Кейти бързо й позвъни. Чу сигнала „свободно“ само веднъж и после слушалката беше вдигната. Точно се канеше да каже „Здравейте, госпожице Бърнс“, но думите заседнаха в гърлото й.

Мъжки глас изрече:

— Да — кратката дума бе произнесена отривисто, а гласът й се стори някак познат.

— Госпожица Бърнс там ли е? — попита Кейти. — Обажда се госпожа Де Мейо от прокуратурата.

— Кейти!

Сега позна този глас. Беше Чарли Нюджънт, който казваше:

— Радвам се, че Скот те е открил. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Да дойда веднага? — Ужасена от това, което можеше да чуе, Кейти попита: — Какво правиш в апартамента на Една Бърнс?

— Ти не знаеш ли? Тя е мъртва, Кейти. Паднала е… или е била блъсната… върху радиатора. Разцепила си е главата. — Гласът му се сниши. — Чуй това, Кейти. За последен път е била видяна жива около осем часа снощи. Една съседка била с нея. — Гласът му премина в шепот. — Чула я да говори по телефона със съпруга на Ванджи Луис. Една Бърнс казала на Крис Луис, че възнамерява да се обади в полицията относно смъртта на Ванджи.

След като привърши втория си скоч, той отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше казал на Хилда да не му приготвя нищо за тази вечер, но й беше връчил дълъг списък за пазаруване. Кимна одобрително при вида на новите продукти в отделението за месо — обезкостено пилешко бяло месо, филе миньон, агнешки котлети. В чекмеджето за зеленчуци имаше пресен аспарагус, домати и кресон, а в кутията за сирене — „Бри“ и „Ярлсбърг“.

Емоционалното изтощение винаги го караше да яде. Вечерта след като почина Клер, той си тръгна от болницата като сломен от скръб съпруг. Отиде в един спокоен ресторант десетина пресечки по-нататък и се натъпка здравата. После се прибра у дома, прикрил чувството на доволство под маската на съпружеска печал. Приятелите, които се бяха събрали и го чакаха, за да изкажат съболезнованията си, бяха измамени съвсем успешно. „Къде изчезна, Едгар? Притеснявахме се за теб!“ „Не зная. Не помня. Просто вървях.“

Същото беше и след смъртта на Уинифред. Остави роднините и приятелите й на гробищата, отказа всякакви покани за вечеря. „Не. Не. Имам нужда да бъда сам.“ Върна се в къщата, изчака достатъчно, за да отговори на няколко телефонни обаждания, след това включи на службата за приемане на телефонни обаждания. „Ако ме търси някой, моля, кажете, че си почивам и ще се обадя по-късно.“

После се качи в колата си и отиде в „Карлайл“ в Ню Йорк. Там си избра една уединена маса и си поръча вечеря. Беше преполовил поръчаните ястия, когато вдигна поглед и видя отсреща братовчеда на Уинифред Глен Никърсън. Глен, гимназиалният треньор по лека атлетика, който до неговата поява беше единствен наследник на Уинифред. Глен беше със същия тъмносин костюм и черна вратовръзка, които носеше на погребението — евтин, не по мярка костюм, очевидно купен специално за случая. Обичайното му облекло беше спортно сако, панталон и мокасини.

Никърсън очевидно го наблюдаваше. Бе вдигнал чашата си за тост с подигравателна усмивка. Би могъл да изкрещи онова, което си мислеше: „За здравето на опечаления съпруг!“

Той направи необходимото — отиде при него без ни най-малко чувство на притеснение и го попита дружелюбно: „Глен, защо не дойде на моята маса, когато видя, че съм тук? Не знаех, че идваш в «Карлайл». Това беше любимият ни ресторант. Тук се сгодихме… Уинифред казвала ли ти е? Не съм евреин, но смятам, че обичаят, при който според еврейската религия след нечия смърт семейството яде яйца като символ на продължението на живота, е един от най-хубавите в този объркан свят. Аз съм тук, за да отпразнувам тихо продължението на любовта.“

Глен беше вперил поглед в него с каменно изражение. После стана и направи знак да му донесат сметката.

„Възхищавам се на умението ти да философстваш, Едгар — каза той. — Не, «Карлайл» не е сред любимите ми места за вечеря. Просто те проследих до тук, защото бях решил да те посетя и когато пристигнах, колата ти точно тръгваше. Имах чувството, че може да стане интересно, ако те държа под око. Колко съм бил прав!“

Хайли обърна гръб на Глен и с достойнство се върна на своята маса. Няколко минути по-късно видя Глен на изхода на ресторанта. Тръгваше си.

Седмица по-късно Алън Лъвийн, докторът, който бе лекувал Уинифред, с възмущение го уведоми, че Глен искал от него да прегледа медицинската документация на Уинифред.

— Изхвърлих го от кабинета си — каза разгорещено Алън. — Казах му, че Уинифред разви класически симптоми на ангина пекторис 5 и той би си направил голяма услуга, ако проучи текущите статистики колко жени, прехвърлили петдесетте, са получили сърдечен удар. Въпреки това имаше нахалството да се обърне и към полицията. Обадиха ми се от прокуратурата и ме попитаха доста обстоятелствено дали сърдечната недостатъчност може да бъде предизвикана. Отвърнах им, че да си жив в днешно време е напълно достатъчно условие, за да си имаш неприятности със сърцето. Те незабавно отстъпиха и казаха, че обезнаследеният роднина явно се опитва да създава неприятности.