Човекът има право, изобщо „не далечи“ – Том стига за секунди. Жената зад евтиното дървено бюро на рецепцията е учтива, но не може да се нарече радушна. Показва му тясната стая, обзаведена безвкусно в кървавочервено и избледнялосиньо. Прозорчето, разположено срещу климатика, не се отваря. Том оставя сака си и бърза да се върне на улицата.

След половин час ходене стига до площад „Сан Марко“, като избягва милионите гълъби и витрините на магазини за дрехи, които бързо открива, че не може да си позволи. Една копринена вратовръзка струва повече, отколкото би дал за цяла купчина ризи и панталони в някой американски хипермаркет. Дано куфарът му да се появи скоро. Ароматът на прясносмляно кафе и бърборенето и смехът на туристите го привличат във „Флорин“. Поръчва си капучино и салата „Нисоаз“. С изключение на една блондинка около трийсетте, която чете книга на съседната маса, всички други клиенти са двойки или семейства с деца. Британец на средна възраст, седнал насреща, разказва на твърде гримираната и твърде необлечената си приятелка, че преди векове кафенето е било луксозен публичен дом и реномиран музикален клуб. Както Том, така и блондинката наострят уши да подслушат този монолог за Венеция през осемнайсети век, Казанова и разюзданите нрави.

– Май сме закъснели с триста години – прошепва блондинката дрезгаво и поглежда към Том.

Той загребва с лъжичка пяната на капучиното.

– Не съм убеден – отбелязва. – Имам си достатъчно проблеми и в съвременното общество, какво остава за върха на венецианския разврат. – Усмихва се спокойно и за първи път оглежда по-внимателно жената. – Впрочем как разбрахте, че говоря английски?

Тя отмята кичур руса коса от проблясващите си ясносини очи.

– Не се засягайте, но не сте облечен като италианец. – Замълчава за момент. – Всъщност не знам като какъв сте облечен. – Засмива се леко; не насмешливо, а уверено и добродушно. – Но според мен нещото, което най-много ви издава, е това, че пиете капучино следобед и го гребете с лъжичка. – Кимва към мъжа на средна възраст срещу тях. – Британците са може би единствените европейци с достатъчно лош вкус да пият капучино след закуска. Затова прецених, че и вие като мен сте американец, а съдейки по тена – от Западното крайбрежие.

Том кимва:

– Ако бяхте заложили, щяхте да спечелите. – Преценява по акцента , че е от Манхатън. Горен. – Вие каква сте? Полицай?

Тя пак се засмива – по-силно и по-продължително този път, още по-приятно за слуха.

– Аз ли? Не. Нищо подобно. Аз съм пътуващ писател. На свободна практика. Пиша за различни клиенти, от „Лоунли планет“ до „Конде Наст“. – Блондинката се пресяга през масите. – Тина. Тина Ричи.

– Приятно ми е, Тина.

Том стиска ръката .

Тя гледа топлите му кафяви очи и чака неговия ход. Чака да я покани на своята маса. Чака поредицата от действия, която е сигурна, че ще последва.

Това не се случва. Том не казва нищо. Става му неловко и той поглежда на другата страна; сърцето му бие, сякаш току-що е завършил трети рунд на боксовия ринг в Комптън. Все още чувства погледа върху себе си. Камбаната оповестява края на мача и за първи път в живота си той е притиснат в ъгъла на ринга и не знае какво да прави.

1 Край. Благодаря. (ит.) – б. пр.

2 Извинете, къде е хотел „Ротолети“? (ит.) – б. пр.

5

В НАШИ ДНИ

ВЕНЕЦИЯ

Непознатият изглежда по съвсем друг начин сега.

Вече не е добрият самарянин, който помогна да се ориентира в лабиринта от мрачни улички.

Не е услужливият местен, готов да помогне на една объркана и разтревожена тийнейджърка, избягала от къщи след скарване с баща си.

Сега и облеклото му е различно. Носи дълго черно расо и лицето му е скрито зад зловеща сребърна маска.

Момичето присвива очи от болка, докато мъжът влачи вързаното тяло по хлъзгавите дъски на платформата. Влачи я към свещеното си място. Към жертвения олтар. Мястото, откъдето кръвта ще подхрани водата.

Той извива главата през ръба. Оставя я да виси в свръхестественото пространство между небето и земята. Преддверието на ада. Мястото, където ще открадне душата .

Започва едва когато тя го поглежда в очите.

Разрез до лявото ухо. Дълга червена линия под сладката малка брадичка.

От тънкото гърло се чува тих звук като отпушване на тапа.

Гумената топка, с която е запушена устата , се отпуска.

Избликва червен фонтан. После продължава да пръска по-слабо. Кръвожадната черна вода пие, докато в жертвата не остава и капка.

Той пуска главата и тя издумква глухо върху дървената платформа; после разопакова инструментите, които му трябват, за да завърши кървавия ритуал.

Коленичи и започва да се моли.

Това е доктрина, съхранена през вековете. Непоклатима вяра, предавана от уста на уста.

Той чува шепот в главата си. Надигащ се хор от гласове. Съвместни молитви на онези, които са живели и убивали преди него. Песнопенията на вярващите достигат своята кулминация, когато мъжът завършва церемонията.

Той увива лепкавото тяло на грешницата в черни найлони, пъха я под покривалото на гондолата и зачаква настъпването на нощта.

Най-сетне по дъските на хангара за лодки затрептяват ивици млечнобяла лунна светлина. Продължителна, мъртвешка празнота забучава в ушите му и засъсква в кръвта му.

Той я вдишва. Попива мрака. Чувства как той го променя.

Неосветената черна гондола се плъзва невидимо по градските канали към лагуната.

Това е началото на края.

Край, замислен шестстотин години преди раждането на Христа.