Той поглежда над рамото . Нещо на близкия хълм привлича вниманието му. Бавно движещ се силует. С походка, която му е позната.

Сърцето му прескача. Кръвта му сякаш закипява. Тина!

Сигурен е, че това е Тина.

Том хуква към нея. Тя върви с някакъв мъж. Двамата влизат през малка врата, водеща вероятно към някаква кухня или килер. Когато Том стига дотам, вратата е заключена. Той започва да блъска с юмрук.

– Тина! Тина, аз съм Том!

Никой не отговаря.

Изтичва при един прозорец. Събира ръце около лицето си, за да засенчи стъклото, и се взира вътре.

Празно е.

Обръща се и вижда Мера Тийл да говори разтревожено по една радиостанция, като гледа към него.

Дали си фантазира? Дали умът му играе номера? Или Тина наистина е там?

Capitolo XLIII

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

Зората се разлива като моминска руменина върху бледото лице на църквата „Сан Джорджо“ в Паладио. След няколко часа, когато слънцето се вдигне високо над острова, прекрасната фасада с колоните ще заблести и ще флиртува за вниманието на онези, които гледат от Пиацетата. Сега обаче е просто блед силует, очертаващ се в утринната мараня. Томазо я гледа от лодката.

При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.

Вместо това е сам в хангара и скрит зад лодката, разглежда студената сребърна плочка в ръката си. Защо е била у майка му? Защо е била толкова важна за нея? Защо е толкова важно в какви ръце ще попадне?

Размишлява над всички тези въпроси, докато с молив прави груба скица на предмета върху лист хартия, който е взел от килията си. На дължина плочката достига от китката до върха на средния му пръст. На широчина е малко повече от четири пръста. Гърбът е гладък и с надпис на език, който Томазо не е виждал досега. Той знае латински, еврейски и малко египетски, но никоя от буквите не е от тези азбуки. Някои приличат на гръцки. При други обстоятелства би отишъл направо при абата и би го попитал за мнението му, но нещо го спира.

Томазо обръща плочката от другата страна. Тежка е и очевидно – скъпа. Може би това е причината майка му толкова да я цени. Пословичното семейно сребро. Да бъде съхранено на всяка цена. Никога да не излиза от притежание на семейството. Да се продава само в най-краен случай.

Гравюрата отпред е много красива. Сложна и смайваща. Героят очевидно е божи човек. Закривеният жезъл на който е набучен, прилича на онези, които носят епископите. Томазо се пита дали образът не е арабски или исаврийски. Колкото повече гледа, толкова повече мъжът му прилича на скиците на жреци и гадатели, които римляните са наричали харуспекси, а етруските – нецвиси. Ако е нецвис, надписът е на етруски и това обяснява защо някои букви са като гръцки, а други са му непознати. Зад човешката фигура има порта от хоризонтално и вертикално разположени преплетени змии. Той знае, че змията е символ на Сатаната и предполага, че това изобразява битката на жреца със злото. Змиите, като че ли изливат от двете страни на плочката, което подсказва, че тя може би не е единствена по рода си. Отново си спомня думите на майка си: Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Томазо се пита как ли изглежда сестра му, къде е, какво е станало с нея и какво е направила с поверената кутия. Замисля се и за майка си – чувство, което е потискал дълги години, сега – с откриването на плочката и бележката, мъчително изплува в съзнанието му. Притиска сребърния предмет до тялото си и тръгва обратно към манастира, съзнавайки, че между него и плочката се е създала някаква връзка. За миг си представя майка, която дава на детето си първата му играчка, и мисълта го успокоява.

Много прозорци са осветени от мъждукащи свещи. Братята са заети със задълженията си преди закуска, с учене или писане на лични документи. Докато Томазо изкачва хладното стълбище и минава по свещените коридори, предупреждението на майка му звучи в главата му:

Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш. Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Томазо решава да направи това, което знае, че е трябвало да стори от самото начало. Отива в кабинета на абата. Със свито сърце почуква на масивната дъбова врата.

– Да. Влез.

Младежът натиска черната дръжка от ковано желязо и влиза. Абатът е закръглен мъж към шейсетте, с катраненочерна остра коса и рунтави прошарени вежди. Седи с наведена глава зад голямото бюро под масивно златно разпятие, от двете страни на което има два високи месингови свещника.

Абатът очевидно пише някакво официално писмо – на бяла хартия с воден знак във формата на гълъб. Сигурно е предназначено за епископския двор или за канцлерството. Пише с ръчно обработено гъше перо и черно мастило – цветът, определен от протокола за човек с неговия ранг.

Най-сетне абатът оставя перото и поглежда.

– Да, братко? Как мога да ти помогна?

Томазо се приближава до бюрото.

– Когато ме е донесла тук, майка ми е оставила една кутия за мен. Току-що я отворих и ето какво намерих вътре.

Вдига ръце и поставя сребърната плочка на бюрото.

Абатът се обляга назад. Скръства ръце и поглежда Томазо по начин, който го подтиква да разкаже цялата история.

– Украшението изглежда сребърно. Някакво семейно наследство. Но има странен надпис и гравюра на нещо, което прилича на древен жрец или харуспекс. Бих искал да науча повече за този предмет и защо майка ми го е оставила.