Майорът кимва и претърсването започва.

Марио Фабианели наблюдава от върха на стълбите. Научил е, че когато си милиардер, няма закъде да бързаш. Можеш да си позволиш да изчакваш – да си позволиш дори някои дребни загуби, ако е необходимо. Ченгетата ще открият малко марихуана и следи от други леки наркотици. Но да установят кой е притежателят им, виж, това е съвсем друга работа.

Марио слиза по стълбите и подава ръка на доста решителния на външен вид майор на карабинерите:

– Buongiorno, аз съм Марио. – Прави пауза. Нека ченгето осъзнае, че стои пред човек с неограничено богатство и влияние. – Какво ще кажете да поговорим в някоя по-тиха стая? Сигурен съм, че имате въпроси. Нека само да поръчам напитки.

Анчелоти се лепва за шефа си.

– Не сте длъжен да казвате нищо, Марио – предупреждава адвокатът. – Оставете ги да си изгубят времето и да си ходят.

Милиардерът се усмихва:

– Ама аз искам да поговоря с тях, Дино. Скучно ми е, а това обещава да е забавно. Освен това, ако карабинерите имат нужда от помощ, искам да им съдействам по всякакъв начин.

Карвальо го поглежда втренчено. Няма завист. Няма омраза. Само решителност.

– Нещо за пийване и да си побъбрим, би било добре – казва полицаят. – Обичам кафето чисто, а разговорите – честни.

Capitolo XLI

1777 Г.

ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ

На трептящата прасковена светлина на свещта в монашеската килия Томазо Фрасколи се опитва да овладее емоциите си, докато чете писмото, написано от майка му преди две десетилетия.

От монашеското обучение знае много за текстовете. Изборът на хартия, мастилото, писецът, дори предпочетеният шрифт говорят много за автора.

Първото, което му прави впечатление, е това, че материалът, на който е написано писмото, не е евтин. Скъп кремав пергамент, не много по-различен от важните документи, вързани с червена копринена лента, които стоят на величественото бюро на абата.

Второто, което го впечатлява, е това, че текстът е украсен с резки, дебели линии и красиви камшичета, изписани над и под въображаемите, невероятно прави редове, които буквите следват. Стилът е труден за определяне; буквите b, d, h и l са изящно изписани и му напомнят за курсивния шрифт „Бастарда“ от шестнайсети век. Но пък личи и маниеризъм, характерен за стегнатия „Канчелареска“.

Томазо осъзнава, че се вглъбява прекалено много във външния вид за сметка на съдържанието. Трябва да преодолее любопитството си, за да вникне в значението на текста, преди да научи повече за авторката. Накланя пергамента в светлината на свещта и започва да изучава преливащите се букви от черно като пръст мастило, натиска на тънкия, но здрав писец. Това е почерк на изтънчена ръка. Не на обикновена уличница, работеща на пристанището. Майка му сигурно е била една от интелигентните куртизанки, които – както твърдят слуховете – умеят да свирят като ангели и да рисуват като Каналето. А може би се заблуждава. Да, Томазо добре съзнава, че от самото начало му се иска да мисли само най-хубавото за авторката на писмото.

Той изглажда пергамента върху масичката, където са поставени Библията и свещта, и най-сетне го прочита:

Мило мое дете,

Помолих добрите монаси да те кръстят Томазо. Това не е името на баща ти, просто винаги съм си мечтала да нарека детето си така, ако имам син.

Когато пиша тези редове, ти си на два месеца и знам, че няма да доживея дори до момента, когато ще пропълзиш, камо ли да проговориш. Ако не носех болестта, която лекарите казват, че със сигурност ще ме убие, както чумата отнесе мнозина от нашето семейство, никога нямаше да те изоставя.

Млякото ми все още не е засъхнало по устните ти и целувките по главицата ти, когато те оставям при светите братя. Повярвай ми, те са добри хора. Обичам те с цялото си сърце и винаги ще те обичам.

Нашата раздяла ще ти причини голяма мъка, в това съм сигурна. Но като го уредя сега, поне ще си в безопасност и в добри ръце. Ако бях чакала смъртта да ме отнесе ненадейно, нямаше да знам какво ще се случи с теб.

Един ден, Томазо, ще разбереш защо трябваше да се погрижа ти и сестра ти да бъдете оставени под грижите на Всевишния. Оставям ти и едно ковчеже – в него ще намериш нещо, което трябва да пазиш не само на цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Никога не се отделяй от този предмет.

Сестра ти е с една година по-голяма от теб и я оставих на грижите на монахините. Подобна кутия и задължение съм поверила и на нея.

Дете мое, разделих ви с пълно основание. Колкото и мъчително да е за вас, повярвай ми, най-добре е (за теб, за нея и за всички) да не правиш опити да я намериш.

Отговорността, която оставям на двама ви, ще бъде по-лека, ако никога не се срещнете.

Шансовете ви за дълготрайна любов, щастие и спасение зависят от това, никога да не се съберете.

Томазо, обичам те с цялото си сърце. Моля те, прости ми за това, което правя, и разбери, че нямах друг избор.

Миличък, на смъртното си легло ще се моля за теб и сестра ти. Дава ми сили убедеността, че ще станете такива, каквито съм мечтала да бъдете, и с благоволението на Бог и тримата ще се съберем един ден.

С цялата ми любов, завинаги,

Мама

Стомахът на Томазо се свива. Едва се сдържа да не заплаче. Последните думи го трогват най-много: С цялата ми любов, завинаги, мама. Чувства се така, сякаш всеки миг ще се разпадне на прах.