— Предполагам, че и там имаш интересни познати — изразително го погледна Нина.

Чейс пусна самодоволна потайна усмивка.

— Намират се.

— Обзалагам се, че са привлекателни жени.

Този път усмивката беше само самодоволна.

— Възможно е.

— Какво, нима една красива жена не ти е достатъчна? — попита Мичъл, като посочи Нина. — Човече, на това му се вика алчност! — Преди Чейс да успее да отговори, той продължи: — Добре, ако научим историята за живота на този Мохамед Явар, има вероятност да открием едното парче от меча. Ами другото парче, дръжката? Щом руснаците разгадаят записките на Руст, те ще разполагат с указания за нейното местонахождение, докато ние няма да имаме нищо.

— Все ще има нещо — рече Нина. — Бернд ми каза, че е разговарял със собственика на мястото, където се предполага, че се намира парчето. Някъде „близо до дома“ — близо до Мюнхен, предполагам. Така че сигурно има някаква връзка между Коронея и Германия. — Тя изведнъж забеляза, че Чейс се е излегнал назад в стола си и отново се хили самодоволно. — Какво?

— Аз знам каква е връзката — отвърна той.

— Каква е?

— Първо искам да ми кажеш колко съм велик.

— Еди!

— Стига де, няма да боли. Поне кажи колко съм добър в леглото.

— Еди! — Тя го плесна по ръката и погледна смутено към Мичъл.

— Добре де, добре — изръмжа Чейс, изправи се и посочи към площада. — Виждате ли този паметник?

Нина видя скромна плоча от прашен черен камък, надписана с гръцки букви и Звездата на Давид на върха.

— Прилича ми на еврейски паметник.

— Такъв е. Елате. — Той прекоси площада, последван от Нина и Мичъл. Когато се приближиха, Нина видя, че на паметника са изсечени към двайсетина имена и една година: 1944. — Може да нямам научна степен, но съм запознат с историята — с военната поне. — Те се спряха пред черната плоча. — През войната гръцките острови са били окупирани от нацистите и към тукашните евреи те се отнасяли по същия начин, както навсякъде другаде… откарвали ги на места като Аушвиц. Но не са транспортирали само хора — обикновено ограбвали всичко ценно, до което могат да се доберат преди съюзниците да ги изритат оттам. Ето я вашата връзка.

— Смяташ, че нацистите са отнесли острието? — попита Мичъл.

— Защо не? Това съвпада с историята, която Руст е разказал на Нина.

— Като историк Бернд се занимаваше и с това — сети се Нина. — Но разбира се! Той вече е разполагал с необходимата информация. Нацистите са си водели отчет за всичко. Германското правителство все още пази тези архиви — по дяволите, досега вече сигурно са дигитализирали всичко! Просто трябва да открием нещо, свързано със замъка — тя погледна към крепостта в другия край на селото, — и да тръгнем оттам, да разберем какво има в южна Германия.

Мичъл мислеше.

— Можем да получим достъп до германските архиви чрез Държавния департамент. Ще използваме сателитната връзка на самолета.

Нина отново погледна към паметника, след което се обърна към Чейс впечатлена.

— Хайде де, кажи го — ухили се широко той.

— Добре де, признавам — бива си те доста. Понякога…

Компютърът на борда на гълфстрийма разкри информацията по-бързо, отколкото Нина се беше надявала. Германската правителствена база данни очевидно оперираше изключително ефективно.

— Чак да не повярваш — каза тя, докато показваше откритията си на Чейс и Мичъл. — По време на войната замъкът на Петер е бил използван за щабквартира на местните есесовци. Затова после е трябвало да бъде реставриран — съюзниците и местните партизани са го обстрелвали по време на атаката. Но комендантът от СС вече бил напуснал острова и, изглежда, си е тръгнал с много повече багаж, отколкото когато пристигнал. Възможно е да е взел меча със себе си.

— Къде е отишъл? — попита Мичъл.

— В Австрия. Изглежда, че голяма част от плячката, заграбена край Средиземно и Егейско море е минавала оттам по пътя си към Берлин. Там комендантът поел една от местните щабквартири на СС. Мястото се нарича „замъкът Щаумберг“.

— Замък, а? — рече Чейс. — Точно както ти е казал приятелят ти.

— Точно така. И чуйте това — той се намира на по-малко от шейсет мили от Мюнхен. От гледна точка на Бернд аз бих определила това като „изненадващо близко до дома“. Да го проверим ли?

— Естествено — каза Мичъл. — Но къде да идем първо — там, или в Близкия изток?

Нина се облегна на лакти и се замисли.

— Нямаме никаква връзка със Светите земи освен името на човека, убил Петер от Коронея. Колкото повече отлагаме пътуването дотам, толкова повече време ще ни е необходимо да открием нещо — а дотогава руснаците може да са открили местонахождението му от записките на Бернд.

— Значи първо отиваме в Йордания — реши Мичъл. — Ще уредя нещата.

— А замъкът? — попита Чейс. — Ами ако руснаците отидат първо там?

— Те няма да знаят какво да търсят — сети се Нина. — Бернд каза, че собственикът отказал да го пусне да претърси мястото.