— Миналата година ли? — попита Нина Чейс. Докато търсеха гробницата на Херкулес, той беше отишъл в Швейцария, за да открие бившата си жена, но заради участието на София тя не беше разпитвала твърде много за тази част от приключението.

— Помолих Мици да ми помогне с едно нещо — обясни той. — Осигури ми оборудване и ме откара до мястото.

— Осигури ти оръжия и експлозиви, а след това ти скочи от покрива на колата й през перилата на един мост, докато сте се движели със сто километра в час! — сопна се Бригите.

— Имах парашут…

Тя го погледна неодобрително.

— Откакто ни спаси — за което съм ти благодарна и винаги ще бъда — Мици се превърна в адреналинов наркоман! Скачане с парашут, или водни ски, или… или дори бънджи скокове. Не може да се забавлява, без да си рискува живота!

— Ох, мамо — викна ядосано Мици. — Вече съм голяма, мога да се грижа за себе си. Просто се забавлявам!

— Не се тревожете, няма да се занимава с нищо подобно — увери я Чейс. — Освен ако не става въпрос за най-екстремната библиотека в света.

— Библиотека ли? — попита Мици унило.

— Да. Трябва ни някой, който да извърши някои проучвания за нас в един австрийски замък.

— О-о-о… — проточи тя с ужасно разочарование в гласа. — Да, разбира се, че ще ви помогна, но… сигурен ли си, че само това искаш да направя? Не искаш ли да се изкатеря по някоя планина или нещо такова?

— Не, само да видиш тоя замък и да убедиш собственика му да разговаря с нас. Съгласна ли си? — Той погледна към Бригите, която все още не изглеждаше особено щастлива. — А вие?

Бригите въздъхна.

— Както тя самата каза, вече е голяма.

— Ако ви притеснява, можем и ние да го направим — предложи Чейс. — В смисъл, че не искам да ми се ядосвате или нещо друго.

Тя успя да се усмихне леко.

— След всичко, което направи за нас, мисля, че ще ми е много трудно да ти се сърдя.

— Разбира се, че ще го направя, Еди — настоя Мици. — Може да не е толкова вълнуващо, колкото последния път, когато ти помогнах, но пък кой знае? Може да открия нещо, което да те изненада.

Чейс й се усмихна.

— Като те познавам, ти ще изровиш онова, което търсим, още преди да успеем да се върнем. Не се тревожете, Бригите. Тя ще бъде добре, обещавам.

Мичъл отвори куфарчето си и подаде снопче листи на Мици.

— Ето с какво разполагаме за замъка и неговия собственик, и какво искаме от вас да разберете, ако успеете.

— Докато се върнете, ще съм научила всичко — отвърна тя самоуверено.

— Страхотно нещо — каза Чейс, като изпразни чашата си и я сложи на масата. — И така, съжалявам, но трябва да тръгваме, времето ни притиска.

— Всъщност какво точно търсите? — попита Бригите.

— Страхувам се, че в момента не мога да ви кажа — отвърна Мичъл, — но то е от изключително значение за АСН и ООН.

— Много сме ви благодарни за помощта, наистина — добави Нина. — Благодаря. И на двете ви.

Бригите кимна.

— Тогава ви пожелавам лек път. И се надявам да намерите каквото търсите.

— Успех! — пропя Мици.

Чейс се изправи и я целуна по бузата, след което на прави същото и с Бригите.

— Няма проблем, ще се върнем след няколко дни. До тогава. — Той изчака Нина и Мичъл да се ръкуват с двете жени, след което театрално протегна ръка към хоризонта, отвъд езерото.

— И така. Дръж се, Йордания, идваме!

Йордания

Колкото Цюрих беше чист, спретнат и най-вече подреден, толкова столицата на Йордания Аман бе жив пример за организиран хаос. Едно от най-старите населени места в света, където всеки нов етап на цивилизацията бе строил — или надстроявал — накрая се беше превърнало във великолепна смесица от древно и модерно; вековни сгради се издигаха на една ръка разстояние от модерните жилищни блокове. Метрополисът се ширеше под жаркото слънце на Арабския полуостров, обагрен в мек оранжев цвят от светлината, пясъка и смога.

Нина би разгледала града с огромно удоволствие, но имаше работа за вършене. Мичъл беше уредил да се срещне с директора на Центъра за документи и ръкописи към Йорданския университет. Бюрократичното наименование само намекваше за истинската му цел: да служи като необятен архив, в който е каталогизирана историята на голяма част от Близкия изток. Тя искаше да се зарови в древните текстове дори повече, отколкото в града, но се насили да се концентрира върху един специфичен период от време.

— Мохамед Явар — произнесе замислено домакинът й. Адийб ал-Джафри беше мъж на средна възраст, с очила с големи рамки и поддържани черни мустаци; въпреки че отдавна се беше завърнал в Йордания, той все още не бе изгубил перфектния си английски, придобит в британски университет. — Да, спомням си това име.