— Не, но вие ме натопихте в нея.

— Ама, Тони, нали това ви е работата? — забелязва дамата от килера. — Не знам дали ви казах, но шефът на управлението е съпруг на братовчедка ми и веднаж, когато на обеда говореше за неприятностите си, аз му казах, че моят съквартирант в София е журналист) и че тъкмо това му е работата, да оправя подобни батаци, и че достатъчно е едно писмо до редакцията…

— На всичко отгоре и кафето се е свършило — бъбря на себе си, додето отварям кутията, оставена при котлона.

— Отдолу в шкафчето има цял пакет — осведомява ме Лиза. — Бих ви сварила, но трябва да побързам. Владо ме чака долу.

Намирам кафето, отмервам три лъжички в джезвето, забърквам ги с малко захар, колкото да не е без хич, сетне наливам вода и включвам котлона.

— Странно как не се сетих веднага, че сте на дъното и на тая история — промърморвам, като се отпускам напреки на леглото.

— Не чувам какво казвате…

— Чувате, чувате.

— Ще стане страшен материал! — обажда се окуражително жената.

— Ще стане знаете ли какво? Цялата тази преписка ще отиде в една дебела папка с надпис „Без последствие“.

— Как така „без последствие“?

Този път гласът прозвучава значително по-ясен. Жената е застанала на прага на килера, не съвсем гола, но не и облечена. Напоследък тя все повече възприема обичая да се движи из покоите ми доста разопакована, било че отива в банята, било че се връща. Отпърво мислех, че го прави, за да ми демонстрира приликата си с героините на Доре — щом бащата прилича на героите му, защо пък дъщерята да не прилича на героините, — тия, с пищните щедро изваяни форми. По-късно, и особено при нарастващата близост между нея и Владо, реших, че просто вече е престанала да ме третира като материал, годен да бъде възпламенен.

Лиза ме гледа с изненада. Аз също я гледам. Колкото за да установя, че така, в късия черен комбинезон с добре открояващия се балкон и с добре открояващите се бедра в бежови чорапи, не е за изхвърляне. Стига изразът на лицето да е по-приветлив.

— Гледайте по-приветливо — препоръчвам. — На любовна среща отивате, не на бой.

— Но как така „без последствие“? — повтаря тя въпроса, сякаш нечула съвета ми.

— Ами така: вземат се с два пръста бумагите, поставят се в папката и — готово! В папката, разбирате ли, не в страниците на вестника.

— Но всичко в нашето писмо е вярно.

— Да, обаче имаме и възражение от „Ударник“. То също се оказа вярно.

— Че какво могат те да възразят?

— Много неща, представете си. Планът им е изпълнен и дори преизпълнен…

— Знаят се тия изпълнения: едно запланували, друго произвели…

— Минутка! — спирам я. — За ваше сведение не са произвеждали карфици, а пак тръби. Само че с друг размер.

— Значи вината е тяхна.

Обяснявам, че не е тяхна. Дори привеждам някакви факти, колкото да не съм голословен. Само няколко, все пак Нова година е и не се разправям с главния. Обаче и Лиза като главния:

— Значи няма виновни?

— И да има, това не са тия от „Ударник“.

— А кои са? Намерете ги.

— Най-напред вие кажете там на вашия роднина да престане да се джанка със завода. Безполезно е.

— А вие какво ще правите?

— Ще гледам да се измъкна някак си от тая история, в която ме натопихте.

— Съжалявам, че го направих — произнася тя с обичайния си безучастен глас.

— Излишно е да се извинявате.

— Не се извинявам. Яд ме е, че всичко е било напразно — произнася тя уморено, като се обръща и тръгва назад.

— Защо трябва да се ядосвате. Щом някому някъде са нужни тръби, в края на краищата ще ги намери. По-рано или по-късно…

Тя почти се е скрила от погледа ми, когато прави бавен кръгом, за да изгрее отново. Съвсем не е за изхвърляне.

— Яд ме е не за тръбите, а за вас.

— А! — сещам се. — Вие сте ме натопили с лечебна цел. За да ме събудите…

— Оставете вашите разбори! Как може да се изплъзвате от една бъркотия, която само вие сте в състояние да оправите!

— Има ли бъркотия, най-умното е да се изплъзнеш.

— Но, Тони, как може да говорите така! Нали това именно значи да живееш: да се намесваш, да участваш, да отстояваш…

— Не знам какво значи да живеещ — прекъсвам я. — Не че не съм мислил по въпроса, обаче отговорът все още ми бяга. Колкото до другото, май че не се разбрахме. Каквото съм длъжен да правя, ще го направя, не бойте се.

— Тогава?

— Дупка в морето — какво друго? — В случая е замесена по-горна инстанция. А щом това стане ясно, шефът ще каже — ресто!

— Тогава изпратете материала, където трябва.