— Съчувствам ви — казвам, — само не разбирам какво очаквате от мене.

— Ами да я вразумите! Да й обясните, че трябва да се върне вкъщи.

— Но ако тя предпочита да живее при баща си…

— Че какъв баща й е той? Толкова време не се е сетил да я потърси. А сега, на стари години, понеже му трябва прислужница или болногледачка…

„Защо не обсъдите тия въпроси с годеника й“ — готвя се да кажа, но се сещам, че това намирисва на предателство. Тая наистина може да се изтърси при Илиев с всичкия си акъл и да почне да му доверява тайните на Лиза. Дребни тайни, като историята за някакво семейно бижу и за някакви връзки с изтървани типове, но все пак тайни.

— Ще поговоря с дъщеря ви — обещавам.

— Поговорете, но сериозно — напътва ме майката. — Вярвам, че поне вас ще послуша. Щом сте й приятел…

Вечерта Лиза се прибира. Както винаги при подобно завръщане, настроението й е доста потиснато.

— Аз съм лоша майка, Тони — доверява ми тя, след като оставя палтото и чантата си в килера.

— Добре, че ме подсетихте — промърморвам. — Одеве тук беше още една лоша майка — вашата.

И верен на обещанието си, предавам накъсо разговора.

— Как е посмяла! — възкликва дамата. — Не искам да я видя!

— Имах и още една визита — осведомявам я. — Вашият годеник дойде за размяната на квартирите.

— Каква размяна?

Наново се налага да я информирам. И тя наново кипва:

— Но това е нахалство. Той не може да ви прави такива предложения без мое съгласие.

— Почакайте — казвам. — В предложението му няма нищо такова, което…

— Смятайте, че не е имало такъв разговор, Тони. Аз ще се разбера с него.

— В никакъв случай! — предупреждавам я. — Това беше разговор между мъже.

— Мъже… — промърморил тя. — Ако не беше де-дето…

— Хайде, хайде! — ободрявам я. — Животът не е толкова лош. И Владо — също.

— Не съм казала, че е лош. Хората поначало са добри. Но това нищо не решава…

— Как ще решава, когато не са добри.

— Вие просто не разбирате…

— А вие кога го разбрахте това, че хората са добри? Тогава ли, когато оня там ви вкара в леглото си, вместо да ви вкара в института? Или по-късно, когато Миланов ви изгони? Или още по-късно, когато Лазар ви ограби? Или оная вечер, когато…

— Но не виждате ли, че това са налепи, външно загрубяване, ако щете, защитно загрубяване… А гласът на доброто е заложен у всекиго от нас…

— Ако имате предвид инстинкта…

— Инстинктът е в корема. И в подкоремната област. А другото е тук! — обяснява тя, като поставя ръка върху балкона си.

— Да, но вие забравяте най-горната етажерка, която разваля всичко — напомням, като почуквам леко черепната си кутия.

— Зависи — поклаща глава Лиза. — Зависи дали тази ваша етажерка е свързана със сърцето, или с ония, по-долните неща. Но сърцето всеки го има, Тони, и всеки чува гласа му.

— Говорите също като един мой приятел — забелязвам.

— Какъв приятел?

— Един покоен приятел.

Тя наистина ми напомня с тия свои наивни разсъждения за Петко и за един отдавнашен разговор, когато, не помня по какъв повод, бях казал, че не знам как да постъпя.

— Човек винаги знае как да постъпи — бе възразил спокойно Петко.

— Кой човек? Ти или аз?

— И ти, и аз. Нещо тук, в тебе, не ти ли казва: направи това или недей прави онова…

— Да де: вътрешният глас. Слушай вътрешния си глас и всичко ще е наред.

— „Всичко“ е силно казано — възразил бе Петко. — Аз най-често ги правя гафовете, когато слушам вътрешния си глас. Правдив, но непрактичен.

— Тогава защо ще го слушам?

— Ако щеш, го слушай. Твоя работа. Обаче щом трябва да избираш между два гафа, логично е да избереш по-дребния. Ние винаги мислим какво впечатление ще направим на другите. Но човек не е непрекъснато с другите и накрая винаги остава пак сам със себе си. И лоша ти е работата, ако вътрешният глас почне да те ругае.

— Като почне да ругае, ще го накараш да млъкне.

— Да. Стискаш го за гърлото и го задушаваш. И повтаряш отново и отново номера, докато млъкне завинаги. Това е то истинското самоубийство.

— А да скочиш от някой шести етаж какво е?

— Тия, дето са стигнали до истинското самоубийство, не скачат от никакви етажи. Говедата не се самоубиват.

— Самоубийци, но живи и здрави…

— Напълно. И обикновено — с добро самочувствие.

— Дори и когато са насаме със себе си?