Стаята ми също е изрядно почистена. Но преди да завъртя електрическия ключ и преди да стигна до това откритие, забелязвам една друга подробност: под вратата на килера мъждее тънка ивица светлина. Може би е забравила лампата. По-добре да е забравила да загаси лампата, отколкото да е забравила да изнесе себе си.

Почуквам, за да установя, че второто е вярно. Тя казва влезте, а понеже не влизам, сама излиза. Усещам напрежението й, също както онази вечер. Само че сега то не е от сексуален характер.

— Както виждате, още съм тук — произнася тихо жената и се усмихва неловко.

— Но ключът беше оставен долу…

— Е, да, оставих го. Реших, че е грехота да ви притеснявам повече, особено след като снощи не се прибрахте, за да ми кажете: ето виждаш ли, зарад тебе не се и прибирам вкъщи… Изобщо тръгнах си и потърсих някакво друго решение, но навсякъде ударих на камък и отново се върнах и звънях, обаче никой не се обади и точно в тоя момент един ваш съсед се прибираше…

— Кой съсед?

— Възрастен един… и доста едър…

— А чистачката не идва ли?

— Идва.

— Е, и?…

— Ами попита ме каква съм ви. Аз й обясних, че съм новата чистачка. И тя си отиде.

Премълчавам. Туй, което бих казал, се отгатва и без да го казвам.

— Друго не ми дойде наум — произнася стеснено жената. — Мислех, че това е единственият начин да не ви злепоставя.

— Единственият начин е друг.

— Знам… Но разберете, че съм в пълна безпътица. Ще си тръгна при първа възможност, обещавам ви.

И понеже като единствен отговор й поднасям навъсената си физиономия, жената запитва:

— Толкова ли ви е нужен този килер?

— Вижте — казвам. — Този килер съвсем не ми е нужен. И ако бе възможно да го демонтирам, бих ви го дал да си го носите на гърба, където щете, за вечно ползуване. Само че, както виждате, няма начин да го демонтирам и той е част от квартирата ми, а вие, поставена в него, се превръщате в част от грижите ми и кашите почват да се забъркват една подир друга… Изобщо как да ви обясня, че килер не ми е нужен, обаче ми е нужно спокойствие?

Непознатата ме слуша с леко полуотворена уста, сякаш изненадана, че съм благоволил да изрека толкова много фрази на един път.

— Разбирам — произнася апатично тя, извръща се, влиза в килера, колкото да вземе чантата си, и бавно поема към изхода.

Аз също разбирам. В тия бавни, много бавни стъпки наред с искреното униние има и мъничко преиграване. Един етюд па безнадеждността, един последен опит да се предизвика съчувствие. Отправям се към пълната безпътица — говори жената. Върви където щеш — отвръщам аз.

— Чакайте — промърморвам в мига, когато тя поставя ръка на бравата. — И оставете тоя етюд.

— Какъв етюд?

— Тоя същия, дето го разигравате: етюда на отчаянието.

— Лесно ви е да се подигравате — казва тя, като пуска бравата.

— Не стойте така. Седнете някъде.

Жената избира от двата налични стола тоя, който изглежда по-издръжлив, докато аз се настанявам на леглото. Запалвам цигара и едва подир туй се сещам, че би следвало да предложа и на нея.

— Бях решила да не пуша — произнася колебливо тя, но запалва.

— Да допуснем, че останете тук още някой и друг ден. Обаче аз имам съседи… Може да дойде милиция… Все пак трябва да знам коя сте, каква сте…

— Не съм обрала, нито убила. По тази точка можете да бъдете съвсем спокоен.

Тя ме гледа прямо с едрите си черни очи, сякаш за да ме убеди в своята искреност.

— И все пак имам чувството, че се криете от някого или от нещо. Чак пък толкова да няма къде да се приютите… Нали досега все пак сте живели нейде…

— Живях при майка си.

Тя наново ми е отправила откровения си поглед.

— И какво? Майка ви да не е умряла?

— За мене — да. Иначе си е жива и здрава. Не мога да се върна повече там. И няма къде другаде да отида. Но това е само за момента. Сигурна съм, че в най-близко време ще намеря някакъв изход.

— Да се надяваме — промърморвам.

После се сещам:

— Аз не знам даже името ви…

— Викат ми Лиза. Цялото ми име е доста дълго и ужасно старомодно: Елисавета.

— Това е добре — кимам.