— Аз не улавям никакви.

— Изключено. Улавяш ги едва-едва, без да си даваш сметка. Толкова ти струва приемателят. И по-добре за тебе. Защото на мене наистина понякога главата ми се пръска. В такива моменти се напивам. Идиотско е, обаче засега не съм намерил друга терапия. Алкохолът е грубо средство. Нещо като бученето, с което заглушават черните радиостанции.

— Спиртът е бил отдушник за много мислители — успокоявам го.

— Аз не съм мислител. Аз съм радиоприемник.

— Приемаш от прочетеното. Като всички ни.

— Едва ли. Казах ти вече, че малко чета. Приемам от пространството.

— Поне записвай го.

— А защо да го записвам? Достатъчно е да го пре-мислям. Толкова хора пишат, без да мислят, и това не учудва никого. А когато такъв като мене мисли, без да пише, чудят се.

Той ме поглежда по обичайния си маниер да те гледа, без да те вижда, и добавя:

— Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката.

Да, това беше неговата идея фикс, не само философска, но и творческа.

— Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? Как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си, да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.

Забравих да те предупредя, че твоя. Петко Пеев както е златна мина за идеи, така може да бъде и източник на сума бели — каза ми Гаврилов един зимен следобед, по времето, когато завършвахме филма за околната среда.

Мълчах и изчаквах да мине от обобщението към конкретните факти.

— В този филм например е нанизал няколко обекта като образец на скандални замърсители. А половината от тия обекти са е висока продукция и в момента е направо абсурд да забавяме производството им. Което значи, че съответният заснет материал трябва да бъде бракуван.

— Но това не е вина на Петко — възразих.

— Остави! — махна отегчено с ръка Гаврилов. — Благородно е да го браниш, само че той вече си призна.

— Лъже. Аз лично подбрах всички обекти според документацията, която ни предоставиха.

Гаврилов ме погледна недоверчиво, обаче не прояви желание за излишни спорове.

— Добре де, оправяйте се двамата. И вече да не ми създавате подобни неприятности.

Когато по-късно запитах Петко защо е излъгал шефа, той промърмори:

— Трябва да пазя реномето ти, братче. Ти си още в началото на пътя. А за мене — пътища много.

— Не бъди толкова великодушен — отвърнах докачело. — И остави тия бащински грижи.

— Знам, че не се нуждаеш от прекалени грижи — кимна приятелят ми. — Уверен съм даже, че при тебе всичко ще върви леко. Леко и гладко, чак до кръстопътя.

— До кой кръстопът?

— Ами онзи, същият, дето само слепците са застраховани от него. Онзи, дето като го стигнеш, няма начин да не се запиташ: а сега накъде?

Тогава не обърнах внимание на думите му — взех ги за петковска фантазия. И трябваше да стигна до кръстопътя, за да си спомня за тях.

Срещите ни в продължение на една година бяха твърде чести, а разговорите — все на едни теми, тъй че възможно е вече да ги бъркам всички тия срещи и разговори. Но последната разходка с Петко я виждам ясно, защото беше последна и защото беседата ми напомни за една съвсем друга и съвсем отдавнашна беседа, водена някога с баща ми.

Ние вече доста рядко се събирахме на творчески сеанси. Приятелят ми бе загубил интерес към документалистиката и ако все още понякога приемаше ролята на съавтор, то бе само защото паричните грижи го притискаха. Колкото до мене, аз бях излязъл от периода на чиракуването и можех да мина без съавтор.

Така че срещахме се от дъжд на вятър, както стана и в тая последна вечер, когато случаят ни сблъска на булеварда пред университета. Предложих да пием по едно, обаче Петко поклати отрицателно глава и ние тръгнахме машинално надолу, а тръгнеш ли надолу и не се ли отбиеш в някоя кръчма, автоматично се озоваващ в парка.

Бе късна лятна вечер и в парка бе тихо — ако не броим съскането на една забравена пръскачка — и от лехите се носеше мирис на повехнали цветя и мокра трева. Петко бе в период на бъбривост, навярно отдавна не бе имал възможност да разсъждава гласно, тъй че през цялото време говореше за най-различни неща, а аз почти не го слушах, додето не чух нещо, което ми напомни за оня отдавнашен разговор с баща ми:

— Човекът, казват, е чудо на природата. Само че в природата няма чудеса. Има закони и аномалии, конто потвърждават законите. И човешката бактерия се е появила на земята по същия принцип на причинността, по който възниква и другата бактериална флора.