— Нужди? — повтори Петко. — Виж ми обувките, братче: те имат належаща нужда да бъдат изтрити. Но какво би казал, ако сграбча един гълъб и си отрия с него обувката? А жената, мисля, стои малко по-високо от птицата. Стигнали сме дотам, и жените, и мъжете, че използуваме партньора от противния пол просто като предмет, като пачавра, само защото имаме нужди. И така взаимно се преобразяваме в пачаври.

— Ти си сектант — позволих си да кажа.

— Съвсем не. Просто не приемам механиката на лакомията. И не виждам защо трябва да обявявам всеки лакомник за новатор и за герой. Казват — полов атлет. Но той не е даже атлет. Той е полов черноработник, като ония през ранното натрупване на капитала, дето затъпяваха от прекомерна работа. Предпочитам механиката на летаргията. Летаргия не значи атрофия, а сънливост. И ако някоя все пак те събуди, туй вече е признак, че си струва трудът да се събудиш. Всичко зависи от жената и от сезона — зимата е най-добра за летаргия, това го знаят и мечките. А тая, твоята, се захванала да ме буди баш пред зимата.

— Да й предложа ли да чака до пролетта?

— Искаш да кажеш — до Великден? И по-точно — до Конски великден? Не я обричай на самота. Тя не е от тия, дето чакат.

Че Елена не беше от тия, дето чакат, го разбрах само два месеца по-късно, и то на собствения си гръб. Но туй е отделна история.

По време на горния разговор изпитвах свойственото на всеки скептик подозрение, че Петко малко се докарва. По-късно обаче съм си мислил, че нямам основания за подобно недоверие, тъй като никога не ми се случи да го видя в дамска компания. Компаниите изобщо не го привличаха — женски, мъжки или смесени. Не беше от общителните, пък и не виждах с кого може да общува. Нямаше приятели, ако не броя себе си, а не знам трябва ли да се броя. Дружбата ни бе не толкова дружба, колкото стечение на обстоятелствата. След филма против тютюна шефът на студията реши, че ние с Петко сме добър екип — поотделно не ви бива за нищо, но заедно сте екстра, — така че възложи ни един подир друг няколко сценария и съвместната работа трая доста дълго.

Петко не беше от тия, дето можеш да го затвориш за цели часове в една стая, затуй творческият процес се осъществяваше главно по кафенетата и градините, и неговата задача беше да ми подхвърля купища идеи, някои находчиви, други съвсем щури, а моята мисия беше да подбирам наум това, дето можеше да се използува, и да добавям тук-таме нещичко, в случай че успея да го изровя от главата си.

Най-трудното бе да се организира целият този миш-маш в някаква последователност, да се изчука на машината и да се представи на редактора, което също бе моя тегоба, понеже Петко ненавиждаше тази втора страна на творческия процес и я третираше като канцеларщина.

— Аз, братче, имам алергия към порядъка на книжниците, учебникарите и бюрократите, защото е противоестествен.

Такива думи ми доставяха удоволствие, но пазех удоволствието си в тайна.

— Мисля, че навсякъде има ред, включително и в природата — забелязах просто за да налея малко масло в огъня.

— Мислиш неправилно. Къде ти остава диалектиката, щом не виждаш, че тоя твой ред непрекъснато експлодира в хаос… Хаос, да, който също може да е някакъв непознат за нас ред, обаче съвсем не тоя, учебникарският. В космоса засияват свръхнови само за да се разпаднат в гигантски експлозии, черни дупки зловещо всмукват звезди, за да ги превърнат в небитие, около нас вилнеят магнитни бури, живото гние, дори камъкът се руши, без да говорим за гробищата. Ред ли? А вторият закон на термодинамиката?

— Какъв беше той?

— Законът за увеличаване на ентропията.

— Ясно — кимам.

Проблемът не ме вълнува особено.

— Нищо не ти е ясно. Смисълът на втория закон е, че всяка една промяна представлява нарушение на установения ред. Изобщо удар по реда и точка в полза на хаоса. Целият Космос върви все повече към хаоса.

— Значи вървим по дявола…

— Да, според аршина на учебникарите. Само че в този хаос има някаква непонятна за нас закономерност и всеки хаос, когато стигне крайното си развитие, прераства в нов ред. Изобщо — от хаоса към нова организация на материята и обратното. Вечната пулсация. Великата пулсация.

— Ясно — повтарям. — А какъв беше първият закон?

— Първият в случая не е важен.

— Питам за самообразование.

— Бакалски закон. Топлината се превръща в работа или работата се превръща в топлина — както предпочиташ. Даваш работа в машинописна форма и стопляш джоба си с някой стотак. После използуваш потенциалната енергия на стотака, за да изчукаш следващата продукция, и можеш да караш така чак додето вторият закон реши да влезе в действие.

Той нагазваше в тресавището на философията или астрофизиката в най-различни моменти и съвсем ненадейно, което значително удължаваше работата по поредния сценарий, шляенето из парка и висенето в „България“. Но към тоя вид отклонения най-много го предразполагаше пиенето, което за щастие не бе всекидневно явление. Пиеше рядко, не толкова за да се изприказва, колкото за да разгони прилепите, както сам обичаше да се изразява.

Някои от странните му идеи си показаха рогата още когато умувахме над втория ни сценарий — оня за околната среда. Седяхме в „България“, понеже вече бе зима и времето съвсем не бе за градини и паркове, а острият вятър метеше по заледения булевард ситен снежец. Петко седеше срещу мене, пушеше съсредоточено и изхвърляше заедно със струите дим откъслечни хрумвания за визуални решения. Беше свалил тъмните очила, но тъмните му очи си бяха на мястото и както обикновено, гледаха през мене нейде към дъното на залата, сякаш самият аз бях стъклен.

После, изглежда, се умори от хрумванията, погледът дойде на фокус, угарката бе смачкана на пода при пълно пренебрежение към пепелника и приятелят ми произнесе:

— Трябваше да превърнем планетата в помийна яма, та да се сетим: брей, абе какво става с околната среда! Не знам само кога ще забележим до каква степен сме замърсили пространството с мислите си.

— И мозъчните мотори ли изпускат изгорели газове?

— Не знам дали са изгорели газове, или друга смрад, обаче опитай да си представиш какво излъчват милиони хора в тоя момент, с какви мисли насищат пространството. Мисли на ненавист, на злоба, на жестокост, на завист, на алчност, в най-добрия случай на страх, отчаяние и похот. Какви еманации, а?