Неприветливо място — би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се — и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези — сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече — една бяла точка върху бурния хоризонт, — че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.

Жребият е хвърлен, казвам си и влизам в книжарницата. Продавачката е тъй доволна от възможността да се отърве от тоя рамкиран некролог, че акуратно ми го завива в двоен амбалаж, понеже навън е почнало да ръми.

Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми за една друга картина, Защото, без да изтъквам прекалено художествената си култура, би трябвало да уточня, че „Салът на Медуза“ съвсем не е първата, а втората ми допирна точка с живописта. Що се отнася до първата, тя виси и днес в стаята на майка ми като увехнал спомен от дядо Стефан, защото дядо Стефан на младини доста е обикалял света и е ходил чак до Виена, откъдето е донесъл тази картина заедно с вече споменатия китайски сервиз, изпочупен още навремето от леля при един малък истеричен сеанс.

Предишната ми допирна точка с изкуството се нарича „Островът на мъртвите“ и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци, което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните чернозелени кипариси. Но на мене още от детинство този остров ми се виждаше доста привлекателен — може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите — и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите доста добре си живеят.

И додето крача по улицата, завил част от покупката си с част от шлифера, споменът от оная първа картина се преплита с пресните впечатления от тази, втората, и аз си казвам, че не бива така песимистично да я тълкувам, защото не е изключено вълните в края на краищата да отнесат корабокрушенците към някоя земя. Както не е изключено и друго — тая земя да се окаже Островът на мъртвите.

— Намерих ви нещо, за да закриете онова грозно петно в хола — съобщавам на Лиза, когато привечер се прибирам с находката си.

Тя поглежда изненадано отпърво големия пакет в сива хартия, а после — мене:

— Не съм очаквала от вас подобно внимание — признава жената и почва да разопакова картината. А когато позлатената рамка блясва през амбалажа, възклицава:

— Чудесно!

За да произнесе малко по-късно:

— Ужасно!

— Чудесно или ужасно? — питам.

— Искам да кажа, че е достатъчно голяма, за да скрие петното, но не можахте ли да намерите нещо по-весело?

— Какво по-весело от разходка по море?

Така или иначе, картината още веднага е окачена в хола, не без ценното съдействие на инженера, който подир сложни математически изчисления забива гвоздея тъкмо на необходимото място, за да се скрие черното слънце на влагата.

Малко по-късно се явяват и старците и очите им, естествено, тутакси се устремяват към новия елемент в интериора.

— Вижда ми се нещо митологично — произнася дълбокомислено Димов. — Така полуголи са ходили май древните римляни.

Допотопния не се задълбава толкова:

— В наше време по стените окачваха неща, които имат някакъв смисъл — ограничава се да избъбри той.

— И аз пай-първо смятах да окачим някой календар — опитвам да се оправдая. — Само че това проклето петно е доста голямо, за да се прикрие с един календар, а два ще стоят много грозно.

С това приключва художественият анализ на картината, а също и моят скромен психологически експеримент. Подир което вниманието се насочва към информационната емисия.

Свадата този път избухва по време на някакъв репортаж за Италия. Предполагам, че ако не беше този репортаж, щеше да избухне по друг повод.

— Стигнахме вече и до такава марка комунизъм: да влизаме в коалиция с буржоазията — не се стърпява Допотопния.

— По-добре това, отколкото да се загубят завоювани позиции — обяснява Димов на дъщеря си.

— Навремето Маркс беше казал, че пролетариатът няма какво друго да губи освен веригите си — припомня Несторов.

— Само че нещата еволюират. Всичко еволюира освен някои мозъци.

Последната част на фразата — макар и отправена към Лиза — е не твърде деликатна. Във всеки случай достатъчно неделикатна, за да ядоса Допотопния.