— Е, да, някои еволюираха по-нататък от Маркс, само че не напред, а надясно. А това за веригите Маркс ненапразно го е казал. Този е силният, който няма какво да губи. Дай му карабината и го пусни напред. И ще тръгне, без да се озърта назад. Защото не е оставил нищо назад освен вериги…

Димов се опитва да каже нещо на Лиза вероятно по същия този въпрос, обаче Неси е така разлютен, че дори не му дава думата:

— … Такива, дето няма какво да губят, са страшни. И врагът го разбра. И понеже не му стискаше да ги удари фронтално, удари ги по най-подлия начин: пусна им заразата. Вие сте голи и боси? Вие си нямате нищичко? Чакайте, аз ще ви облека и обуя. Ще ви направя собственици. Ще позлатя оковите ви…

Рицаря прави нов опит да поясни на Лиза как всъщност стоят нещата, обаче Допотопния продължава:

— … И им даде хладилници на изплащане. И телевизора на изплащане. И квартири на изплащане. Изплащане — на първо число. Не стачки, не барикади, а покорство и акуратност, защото наближава първо число. Това е заразата. За нея няма фронтове. Тя е навсякъде. И тук, и там. Няма изстрели, няма взривове. Бацилът тихичко си върши работата. Проникне в здравото тяло и пролетариатът започне да се изражда, додето се превърне в еснаф И там, и тук…

— Телевизорът и хладилникът не правят работника еснаф… — започва Рицаря, обаче Неси не му дава да се доизкаже.

— „Диктатура на пролетариата“… Велик принцип. Но де го, този пролетариат? Обиколете насам-натам, чуйте ги какво приказват. Дертовете им се въртят все около жилището, мебелите, сватбата на щерката, следването на сина…

Той млъква, за да си поеме дъх и да придърпа нагоре колана си, и Димов се приготвя за насрещната тирада, обаче аз го изпреварвам:

— Може би смятате, че трябва да живеят като китайците?

Неси ме поглежда с присвитите си очи и произнася невъзмутимо:

— Не познавам китайците. Китай е далече.

Димов обаче без оглед на разстоянията познава и китайците, и много други неща и сега е дошъл неговият ред да си каже думата, което, разбира се, не пречи на Допотопния да го прекъсва тук и там, а телевизорът е отдавна забравен и поредната свада е в пълен ход.

Те враждуват, тия дъртаци, без изглед за примирие. Те се дърлят ожесточено и си разменят остри реплики, сякаш си разменят плесници, макар че по негласна традиция тия реплики се формулират в неопределено наклонение.

Това, разбира се, е най-вече старческа заядливост и старческо упорство. Патосът на склерозата. Но и нещо друго. Нещо, което ти е трудно да разбереш. Те се дърлят, като че големите проблеми на света, ама най-най-големите, са техни собствени, като че светът именно това и чака, те, тия двамата, най-сетне да решат проблемите му, като че тая тъмна и вмирисана на му-хъл къща е командното място, от което се управлява бъдещето на човечеството и където всеки от тия двамата, вкопчени в смъртна схватка, се домогва до командния лост.

Изкуфели фантазьори. Единственото реално действие, на което са способни, е не да поемат командния лост на света, а да вземат пазарската мрежа и да идат за четвърт сирене до бакалницата. Наистина необяснимо. Защото, ако става дума за сирене, и ти можеш да прескочиш до бакалницата. Но да се разкрещиш за човечеството и да се разпалиш за съдбата на света, това е напълно извън възможностите ти.

Утихват едва когато започва филмът. Може би понеже са се изтощили от приказки. А може би от старческо кавалерство към дамата, която на всяка цена държи да гледаме филма. Ана Каренина — изпитният текст на Лиза от приемния във ВИТИЗ.

— Вие пак си поплакахте — забелязвам, когато по-късно се качваме горе.

— Естествено… Но мисля, че артистката малко прекаляваше в драматизма.

— А вие как бихте се държали, ако бяхте Ана Каренина?

— Вероятно по-спокойно — отвръща тя.

За да добави тутакси:

— И във всеки случай не бих се самоубила.

— Значи вас не ви бива за корабокрушенец — произнасям сякаш на себе си.

— Затова ли я домъкнахте тази картина, за да внушавате на хората, че са корабокрушенци? — сеща се Лиза.

— Да им внушавам ли? На тия тъпи хора?

Ноември. Неделен следобед.

„В един ноемврийски неделен следобед…“ — Навремето, без да се замисля, бих започнал с такава фраза някой разказ или роман. И трябваше да мине време, за да разбера, че читателят пет нари не дава дали е ноември или декември, дали е заран или следобед, дали вали дъжд, или грее слънце. Читателят се интересува от друго.

„Новодошлият кимна за поздрав, приближи до домакина и като сне учтиво ръкавицата си, му залепи два шамара.“ Това е вече друго. Първо, има действие. Второ, действието е неочаквано. Трето, информацията е достатъчно интригуваща. И четвърто — достатъчно непълна, за да предизвика по-нататъшния интерес. Що за човек е новодошлият и що за птица — домакинът? Какви са мотивите за двата шамара и какви ще бъдат последствията? Четири парещи въпроса, които ще ви позволят поне до някое време да водите читателя за носа.