— Точно затуй не е зле да помислиш за завещанието.

— Именно това правя — уверява ме Табаков. — Мисля. Макар и не за завещанието.

Научил по-късно от Марта, че почвам да се съвземам, отново ми се обажда, но не за да ме поздрави за избавлението, а за да ме предупреди:

— И като станеш от леглото, не бързай да ми идваш на гости.

— Толкова ли те е страх от бездната.

— Каква бездна, бе. Страх ме е да не заразиш Чърч. Така или иначе, и грипът, и зимата отминават по реда си, а природата пак се събужда за нов живот, както вероятно би се изразил моят приятел — писателят. Аз бих го казал по-кратко: запролетява се. Това не значи, че хуквам към Тетето. Нека разбере, че не съм умрял за него. И нека още малко потренирам своя любим спорт — чакането.

Свикнал съм да паркирам колата в някоя пресечка на Марияхилферщрасе. Не търся скришни места, първо защото това предизвиква съмнения и второ, защото тук няма скришни места. Най-често паркирам пред вече споменатото малко кафене, заради уюта на заведението и заради възможността да наблюдавам беемвето си през витрината.

Тази заран обаче, докато паркирам колата, забелязвам, че и сам аз съм наблюдаван и то тъкмо от кафенето и от любимото ми място до витрината. Човекът, полускрит зад разгърнатия си вестник, не дава вид, че се интересува специално от мене, но привидното му безучастие е доста неприсъщо на един професионалист. И все пак няма съмнение, че това е професионалист — моят бивш колега и почти приятел, Петко Земляка.

— Здрасти, Петко, какво те води насам — произнасям приветливо, като заставам до масата му.

Онзи отвръща също любезно на поздрава ми и обяснява, че обичал да се отбива в това заведение, понеже правели хубаво кафе.

— Във Виена навсякъде правят хубаво кафе — забелязвам и сядам насреща му, без да чакам покана.

— Ти май нещо ме подозираш — промърморва докачено Петко.

— Какво има да подозирам. И едно дете би разбрало, че ме броиш.

— Знам си, че не ме бива твърде в проследяването. Но кво да правя — служба.

Младата келнерка се приближава да вземе поръчката. Любезна усмивка към мене и нула внимание към Петко.

— Две кафета, моля.

— Аз вече пих едно — обажда се приятелят ми.

— Нищо. Ще пиеш още едно, та да не ти пресъхнат устата, додето разказваш.

— Какво точно те интересува?

— Всичко.

— От раждането си ли да започна?

— Може и малко от по-късно. От момента, когато стана човек на Манасиев.

— Ами станах по същия начин, по който и ти стана негов човек.

— Има известна разлика. И първата е, че аз не съм негов човек.

— Твойта е друга. Сам си. А аз имам брат и сестра, дето живеят на моя гръб. Колкото до жена ми, знаеш я.

— Не я знам.

— И по-добре. Но мене питаш ли ме как й понасям истериите. А дъщеря ми следва в Лондон. Да не ти разправям какво ми струва това.

— Не може ли без семейни подробности.

— Че те тия подробности ме заведоха при Манасиев. Отнесе се човешки с мене. Настани ме на работа…

— Нали си бизнесмен.

— Бизнесмен ли? Само фасада съм, нищо повече. „Кобра“ е собственост на полковника или на зет му. Също както и „Випер“.

— Каква „Випер“?

— Тукашната фирма, към която ме е делегирал временно.

— Ще вземем ли по един сандвич? — питам, за да му дам възможност да се успокои.

— Ти вземи, аз не ща.

— Защо, линия ли пазиш?

— И още питаш!… Заврял си ме в кучи гъз, а на всичко отгоре предлагаш и сандвич.

— Ще ти поръчам все пак, нали е казано, че апетитът идва с яденето.

Любезната мома донася две порции кренвирши с горчица и две виенски кифли, понеже нямали сандвичи.

— Или яж — казвам, — или продължавай. Предпочитал да продължи, за да приключела по-бързо инквизицията, която съм упражнявал над него.

— Ще ти кажа, Емиле, че ако навремето не ми беше спасил живота в Мюнхен, нямаше да ти уйдисам на каприза да приказвам неща, които не са за приказване.

— Щом не са за приказване, защо е трябвало да ги вършиш.

— Ами нали трябва и аз да живея…

— „Трябвало да живее.“ Ами живей нормално, живей прилично.

— Не мога да си го позволя, нямам такива средства.

От по-нататъшния му разказ става ясно, че първата ни среща в градинския бюфет не била случайна, че ме търсел по нареждане на Манасиев, че пак по негово нареждане ме бил назначил, че всичко изобщо било уйдурдисано.

— Кое „изобщо“, бе?

— Ами още от връщането ти в страната. Претърсването на колата ти, разпитите на Развигор, кво да ти разправям. Знаеш, че първата мярка за да си осигуриш верен помощник е да разполагаш срещу него с някакъв компромат.