Вход/Регистрация
Ченге втора употреба
вернуться

Райнов Богомил Николаев

Шрифт:

— Отиваш в уречения час на алеята зад Кунстхисторишес Музеум. Когато ти връчат стафа, вземаш го, изслушваш инструкцията и тръгваш надясно. Аз ще на меря удобен момент да те пресрещна и да взема пакета. После — всеки по пътя си.

Готвим се да ставаме, когато случайно се сещам да попитам:

— А онова леке Боби къде е отседнало? Не вярвам и то да е в Захер.

— В Захер, как не! Там е, в онова хотелче над Сити-Бар, където си ме причаквал одеве.

Да намеря Боби — какво по-просто от това. Знам вече къде е Сити-Бар, знам кой е Боби и все пак, както неведнъж е казвано, нещата рядко са тъй прости, както изглеждат. Трябва да докопам лекето преди то да е разбрало, че го търся, защото инак или ще ми избяга или ще хвърли срещу мене всички наркоманчета от квартала. Да вляза направо в бара е лудост, но не мога да кисна и в хола на хотела, понеже там няма хол. Влизаш през обща врата, от едната страна — заведението, от другата — стълбището, водещо към стаите, а по средата — гишето на рецепцията, с таблото ключове. На всичко отгоре нито аз, нито Петко знаем истинското име на Боби.

— Бих искал стая — съобщавам на онзи до таблото.

— За колко време?

— За една вечер.

— За една вечер може. Плаща се веднага.

Уреждам сметката, вземам ключа и поемам по стълбата, без да питам „кой етаж“, понеже хотелът е разположен на единствения етаж над партера. Беглият поглед на рецепцията ме е убедил, че стаите са към една дузина. Моята е в началото, до самото стълбище, където вероятно е най-шумно. Това ме устройва. Така по-трудно ще заспя, а не бива да заспивам.

Стаичката е толкова мижава, та не си заслужава да я описвам. Въздухът е спарен и вмирисан на непрани чаршафи. Една находка, все пак, досега не съм допускал, че мръсните чаршафи могат да създават такава атмосфера. Оставям вратата леко притворена, колкото да следя движението по коридора. И се заемам с обичайното си занятие — чакането.

Бдението ми започва някъде към шест следобяд и завършва към полунощ. Това е времето, когато забелязвам избелелите дънки на Боби да се кандилкат по коридора. Сподирям го безшумно. Отваря третата врата подир моята и тъкмо да я затвори, забелязва, че действието е възпрепятствано от някакъв крак. Моят. Вдига сепнато поглед от крака, разпознава ме и тъкмо в мига, когато се кани да извика, усеща юмрука ми право в мордата си.

— Дръпни се — промърморвам. — Така ли посрещаш гости.

— Ти ми изби зъбите, бе — ломоти той с разкървавена уста.

— Ами изплюй ги, да не ти пречат — съветвам го, като заключвам вратата.

Полюшва се леко, но не изглежда дрогиран. Във всеки случай — не много. Въпреки мърлявата си външност Боби спада към кастата на аристократите, които смъркат само кокаин. Такива, додето са под влиянието на наркотика, се държат много серт, но разсее ли се упойката, увисват като парцали.

— Сядай, разполагай се — подканям го и го блъсвам в скапаното кресло.

— Зъбите ми изби бе, грубиян — продължава да ломоти той, като си бърше устата с някаква нечиста кърпа.

— Това вече го чух. Сега да чуя останалото.

— Искам да се измия.

— После. Ако си жив дотогава.

В стаята е ту червено, ту мораво, понеже точно под прозореца светва и гасне неоновата фирма на „Сити-Бар“. Пулсация. Също като тази, дето я усещам в слепоочието си при вида на тази отрепка, причинила ми толкова гадости.

Отрепката продължава да протака, преструвайки се, че си доставя първа помощ посредством нечистата кърпа.

— Ще ме предизвикаш да ти избия и останалите зъби, ако не проговориш — предупреждавам го.

Червено. Мораво. Червено. Мораво.

— На кого ме изпорти в Цюрих?

— На Сарафа.

— Какъв е тоя Сараф?

— Шефът. Беше навремето ортак на Вальо.

— И защо ме изпорти?

— Длъжен бях. Кво да ти обяснявам.

— Ще обясняваш.

Червено. Мораво. Червено. Мораво. При поредното червено забелязвам, че и Боби вече гледа червено. Дамлата е изместила болката:

— Ти можеш ли да правиш каквото си щеш бе, човек? И аз не мога. Това е. Навсякъде има ред.

— Сарафа как е съобщил за мене в София?

— Питай него. Имаше всякакви връзки.

И разпитът продължава по реда на обичайния въпросник. Трябвало да ме натопят, за да прехвърлят вината на Вальо върху мен.

— Те ли му подготвиха бягството?

— Кой друг.

— За да го убият.

— За кво им беше, след като не успя да те накисне. Освен това много знаеше. И много беше надрънкал. А трасето от време на време трябва да се почиства. Профилактика.

После се сеща:

— Ти как загря, че сме тук?

— Ще ми вземеш занаята. Въпросите само аз ги задавам.

Но за да не се покажа съвсем груб, добавям:

— Този ваш мерцедес, да не би да го броите за невидим. Сменяйте му чат-пат поне боята.

Тръгвам си, като преди да изляза, подхвърлям:

— И да забравиш, че си ме виждал. Инак си мортус. Червено. Мораво. Червено. Мораво.

Май че излизам на червено. Тук няма зелен светофар.

Свежа утрин. Разхождам се около импозантната сграда на Кунстхисторишес Музеум и от време на време поглеждам ту алеята зад сградата, ту часовника си. Девет без петнайсет.

  • Читать дальше
  • 1
  • ...
  • 44
  • 45
  • 46
  • 47
  • 48
  • 49
  • 50
  • 51
  • 52
  • 53
  • 54
  • ...

Ебукер (ebooker) – онлайн-библиотека на русском языке. Книги доступны онлайн, без утомительной регистрации. Огромный выбор и удобный дизайн, позволяющий читать без проблем. Добавляйте сайт в закладки! Все произведения загружаются пользователями: если считаете, что ваши авторские права нарушены – используйте форму обратной связи.

Полезные ссылки

  • Моя полка

Контакты

  • chitat.ebooker@gmail.com

Подпишитесь на рассылку: