— Ти чак на Каймановите острови ли си ровил за фирмите ми? А защо не и на Сейшелските? Или на Бермудите? И колко те оскубаха за тези поверителни сведения?

И понеже мълча:

— Абе наивник такъв! Защо не ме попита направо за офшорните ми фирми? Щях да ти ги дам сведенията съвсем безплатно.

— В такъв случай защо не ми направиш една къса справка за основните си капиталовложения, пък да пием по едно за твое здраве.

— Е, не, така не става. Аз да пиша справки, а ти да жънеш лаври пред Манасиев.

Очевидно информациите, за които агентите на Фурман бяха положили доста усилия, нямаха особена стойност. Може би именно затова бе създавал фирми и откривал дребни банкови сметки из разните далечни екзотични места, за да отвлича вниманието от някои съвсем близки европейски трезори, където вероятно се спотайваха големите му авоари.

— За какво те държи при себе си моят, бившият, по цели нощи? — пита ме Марта.

— Ами говорим си.

— „Говорите си“… Това му е в характера: да държи винаги около себе си един или двама души, за да се бори с безсъницата и да показва превъзходството си.

„Мъчи се да забрави бездната“ — отвръщам наум.

— Ако са те пратили да измъкнеш нещо от него, хич и не се надявай. Той е също като кучето си: захапе ли веднъж, не пуска.

И аз съм приблизително на такова мнение, но работата си е работа. Хванеш ли се веднъж на хорото…

Всяка седмица в уречения ден и час минавам през подлеза при Операта. Това място е определено за секретните срещи. Слизам бавно, завъртам се около лавката за вестници и обикновено купувам „Ди Пресе“. Щом купувам „Ди Пресе“, това означава, че няма нищо за отбелязване. Тази седмица обаче, макар да се снабдявам със същия вестник, някакъв мъж ме застига на изхода.

— По-полека — мърмори ми на ухото. — Ще разговаряме ли или ще се надбягваме.

Конспиратор…

— Казвай, ако имаш нещо за казване — отговарям, когато поемаме по Ринга. — При мене няма нищо за отбелязване.

— При тебе винаги е така: „На западния фронт нищо ново“.

— Именно.

— И до кога, бе?

— Ами докато се появи новото.

— Имаш предвид когато цъфнат налъмите.

Нова генерация, нов стил на общуване. Сега го познавам: това е единият от двамата, дето бяха ме награкали в беемвето.

— Кафе ще пиеш ли — питам, — че мен краката ме заболяха от ходене.

— Нали срещата е секретна.

— Ти вече я разсекрети.

Сядаме пред първото срещнато заведение. Колегата вероятно не е от приходящите, а от пребиваващите тук. Действителен или мним студент или нещо подобно. Опитвам се да му обясня, докато си пием кафето, че ситуацията е твърде сложна. Табаков е подложен на заплахи, недоверчив е, но все пак съществува някакъв шанс да стане постепенно по-сговорчив.

— Ситуацията я правят хората — заявява без колебание ерзац-студентът. — Ако нещата все така се протакат, ще трябва ние да се заемем.

— Заемете се — окуражавам го. — Само да не стане като с бързата кучка, дето слепи ги ражда.

И му разказвам набързо за случката с украинците, като спестявам детайла за собственото си участие в нея.

— Имайте предвид, че Табаков като австрийски гражданин е тук на собствена територия, а ние при всички случаи сме хора под подозрение.

— По каква причина си напуснал хотела?

— По същата.

— И сега къде си?

— Все там — в подлеза, в уречения ден и час.

Тоя пък иска всичко да знае. Още малко и ще запита в кои дни ходя на опера. Как да му обясня, че отивам да слушам музика единствено в Залцбург и то само когато свирят Моцарт.

Следващата седмица. Същият подлез по същото време. Предишната сценка се повтаря буквално, обаче на излизане пишман студентът ме уведомява:

— Полковникът е тук. Иска да те види. Хотел Амбасадор, 13 часа, днес.

„Бре, казвам си, без много да го вярвам, сигурно ме кани на обяд.“

Няма обяд. Има кафе и газирана вода, долу в хола на хотела. Полковникът е от модерните ченгета. Нищо конспиративно. Отседнал е в един от най-реномираните хотели на Кертнерщрасе и свободно беседва с подчинения си насред фоайето. Дори да има нещо скрито-покрито, това не личи.

— Работата зацикли — казвам, като сядам в креслото насреща му. — Изглежда най-добре ще е да се прибирам.

— Не очаквах от тебе такова малодушие — отвръща шефът. — Разбира се, че няма да се прибираш.

Поглежда, за да провери дали наистина съм капитулирал или разигравам някаква роля:

— Ти си в такъв момент от кариерата си, Боев, че можеш да се върнеш само като победител. Инак язък ти за изразходваната енергия и за изминатия житейски път.

И понеже мълча:

— Ще извиняваш за суровите думи, но идвам да водим с теб мъжки разговор.