— На вас ли да разправям, че докато има отделни държави, ще има и шпионаж.

— Май че и аз почвам да се приближавам до вашия песимизъм.

— Няма да успеете. Моят песимизъм е устойчив и мотивиран от цял един живот. А вие сте просто разочарован. Напомняте ми донейде библейския Еклесиаст. Уж всичко е суета и гонене на вятър, а накрая излиза, че това не важи за Бога и за вярата. Вие все още сте човек на вярата, Майкъл, и такъв ще си останете. И не ми се правете на мъченик. Подир всички идиоти и касапи, които се изредиха по вашите върхове, трудно е да продължиш да се кълнеш в ръководната роля на партията, или как беше там…

— Вашият Рейгън, мисля, също стигна до старческо слабоумие.

— Да, но накрая. Освен това други му пишеха речите. Докато при вас слабоумието беше първото условие за заемане на високия пост. От Дървената глава Хрушчов, през Гипсовата отливка Брежнев, до Отрепката Горбачов…

— Не бива така да говорите за Горбачов. Той ви свърши добра работа.

— Всеки дебил, който се прави на ваш противник, върши добра работа, поради самия факт, че е дебил. Горбачов даже не ви продаде на що-годе приемлива цена, Майкъл. Той чисто и просто ви предаде. А след всичко това вие продължавате да вярвате. И не ми се правете на песимист. Вие сте си същият стар наивник. Казвате си: Може онези типове по върховете да са били некадърници, обаче идеята ни е велико нещо.

— Вие затова ли прескочихте до София, за да видите какво е останало от идеята.

— София изобщо не ме интересува. Наложи се просто да придружавам един от нашите големци по стратегическите проучвания. Не че му бях толкова необходим, но вие знаете, че големците обичат да мъкнат със себе си един-двама съветници, за да си придават важност.

И променил отново тона:

— Ще пием ли още по чаша?

Което и правим.

— Но драги Уйлям — осмелявам се да отбележа, — не ви ли притеснява това, че вашите думи са в пълно противоречие с някои официални становища.

— По кой въпрос?

— Не става дума за отделен въпрос, а за това, че както сам казвате, продължавате да отстоявате възгледите на песимизма. И то в момент, когато подир ледниковия период на студената война планетата се пробужда за нов живот.

— Независимо от евтините ви иронии, нещата, Майкъл, наистина се промениха. Съмнявам се обаче, че са станали много по-добри. От една страна нашата лекомислена самонадеяност, от друга страна злобата на вашето унижено достойнство… Не, нещата не станаха по-добри и съдбата на това нещастно човечество отново е под въпрос. Може би в края на краищата най-добре би било всичко да свърши без прекалено протакане с един великолепен взрив, който да отбележи края на още един жалък експеримент. Знаете, че всемирът е пълен с мъртви планети. Какво значение, че към тях ще се прибави още една. Та ние сме само една микроскопична дреболия, някъде там в периферията на Млечния път.

— Вашата последователност наистина ме респектира, драги Уйлям. Драго ми е, че ви заварвам все така добре зареден с присъщата ви черна енергия.

— Не ме ласкайте. Това са само последни изблици преди прага на Голямата скука.

— Казвате го само от скромност. Специалист като вас винаги ще бъде необходим в сферата на международните проучвания, а защо не, и на вербовката.

— Благодаря за комплимента. Но в областта на проучванията отдавна вече навлязоха нови хора, а що се отнася до вербовката, кого да вербувам, вас ли? И защо? Та вашите хора сами ни доставят всевъзможни сведения, без още да сме ги поискали. Толкова са усърдни, та отпърво подозирахме, че това може да е някаква игра на дезинформация. Няма игра, Майкъл. Просто хората държат да бъдат полезни. Или като разните там Капугиновци, предлагат сведенията и лъжите си срещу американското поданство и скромната пенсия на предателя.

— Бих предложил да пием още по чаша — промърморвам, — макар че съществува риск да се напием.

— Няма такъв риск — уверява ме Сеймур и прави знак на келнера.

— Не се ли опасявате, че ни подслушват? — запитвам малко по-късно.

— Не се опасявам. Сигурен съм, че го правят. Само че тази практика в наши дни става все по-неефективна. Всички хора вече са убедени, че ги подслушват, и затова знаят какво да приказват и какво да премълчават. В такъв случай какъв смисъл от подслушването. Специалист като вас вероятно е още по-наясно по въпроса.

— О, аз отдавна вече нямам нищо у себе си за премълчаване. Какво може да има за премълчаване нещастен тип като мене, освен срамния факт, че е вън от играта.

— Понеже споменавате за играта, нека да отбележа, че въпреки рутината си, вие преигравате понякога, Майкъл. И не ме убеждавайте, че сте дошли тук, за да се опиянявате от божествената музика на великия Моцарт.

— Не, разбира се. Аз Моцарт го слушам в Залцбург. Истината е, че имам един стар длъжник, който непрекъснато ме успокоява с твърдението, че притежавал някакви авоари тук. И понеже нещата доста се проточиха, реших да проверя сам дали в тези лъжи има поне малко истина. Само че в банките нали знаете как е…

— Знам, знам — прекъсва ме Сеймур. Той не е от хората, нуждаещи се от подобни пояснения. — Всъщност аз съм ви отдавна задължен, тъй че нека не правим големи въпроси от дребни неща. Не съм забравил, че навремето ми спасихте живота.

— Не помня такова нещо.

— Достатъчно е, че аз помня.

Додето си говорим така, събеседникът ми е извадил джобен бележник и го хлъзга по масичката към мене. Надрасквам фамилията на Табаков и фирмата на банката и връщам бележника.

— Ако става дума за такава справка, не е трудно да направя проверката. Не искайте от мене само кода за проникване в секретната архива на Ленгли, понеже и аз не го знам. А в случай, че държите пак да се видим, аз съм тук всеки ден по това време.