— Разбрах: няма вече командировки — отвръщам подигравателно, като пускам струя дим към тавана.

— Именно — отвръща жената, ядосана от упорството ми. — Защото неговите командировки не бяха от обикновените. Той пътуваше все зад желязната завеса… Ясно ли ти е?

Ясно ми е, разбира се, обаче продължавам да се правя на ударен и да ядосвам жената, додето я предизвикам да изплюе всичко, което знае.

— Може и тъй да е — заключавам най-сетне с нотка на недоверие. — Но в такъв случай не разбирам какво търсиш повече при тоя човек.

— Нищо не търся. Просто съм му задължена. Когато Моранди преди две години ме намери, работех като манекен в една третостепенна модна къща и заплатата ми стигаше само за чорапи и сандвичи.

— Добре, добре.

— И после той ми осигурява един минимум. Без да говорим за това, че всеки момент могат отново да го пратят да пътува…

— Добре, добре.

— Докато ти си един чужденец. Много си шик, признавам, но днеска си тук, утре ще изчезнеш.

— Казах ти, че сделките ме заставят често да идвам насам.

— Значи, често ще се виждаме Обаче Моранди…

— Добре, добре — повтарям за трети път. — Не мисли, че ще те принуждавам към нещо, което сама не желаеш. Още в самото начало ти обещах…

— Тогава престани с тия сцени на ревност. Стигат ми инквизициите на Моранди.

Подир тези думи настъпва успокоение и Ана ме повиква да й разкопчая роклята.

Всичко това не е лошо, обаче не надхвърля рамките на вече известното. Освен в една точка: Моранди временно или окончателно е изваден от обръщение. Колко и какви задачи е изпълнявал и най-важното — кой му ги е възлагал — тия въпроси все още остават открити. Което знаеше, Ана го каза. Допълнителните, уж случайни и уж невинни подпитвания по време на нашите разговори — за връзките на Моранди, за работата му Женева и прочие — не донасят особен резултат. Няколко оскъдни подробности, съответствуващи изцяло на дадената от Любо характеристика — бонвиван и развей прах, застаряващ любовник, привързан по едни или други причини към една доста похотлива, доста суетна и доста невярна приятелка.

И все пак успехът с Ана не е дребен. Особено като бъдеща възможност. Стига да не възникне някоя засечка и връзката да продължи нормално.

На седмия ден от началото на нашата любовна епопея, когато вечерта се прибираме в квартирата на Мерчериа, Ана ме предупреждава, че не е изключено Моранди внезапно да се появи на хоризонта.

— Той обикновено се бави в Женева към една седмица — и щом се върне, веднага идва тук.

Това е казано просто за сведение и безразличието на жената към вероятната опасност ми се вижда странно.

— А какво ще стане, ако Моранди ни завари?

— Няма да ни завари. Ще излезеш през черния вход.

— Значи, цяла нощ ще седим нащрек.

— Глупости. Ако не дойде до десет смятай, че изобщо няма да дойде.

Ана ми показва за всеки случай коридорчето към черния вход и стълбището, отдето трябва да се измъкна. Тя би си спестила тоя труд, ако знаеше, че още предните дни съм разучил грижливо тия неща, додето тя е правела покупките за нашите късни закуски.

Жената сваля роклята си, тая същата от сива дантела, и облича пеньоара. После се упътва към банята. Тъкмо в тоя миг на вратата се позвънява трикратно и настойчиво.

— Моранди — казва спокойно Ана. — Тръгвай.

— Не отваряй, преди да чуеш, че съм излязъл.

— Знам — кима тя. — Тръгвай.

Което и правя. Но веднаж излязъл на стълбището, не се спускам надолу, а оставам до вратата, за да извърша една дребна операция върху звънеца. Тоя звънец виси тук навярно маса време неизползуван, защото е развален, и ето че сега е дошъл часът да влезе отново в действие, макар и не като звънец, а като проводник. Звънчевият механизъм е окачен в коридорчето до самата врата на спалнята. Своевременно съм поставил в металната полусфера на механизма едно дребно по размери, но твърде чувствително микрофонче, като съм го скачил за жичката. Остава само да свържа отсамния край с една малка мембрана, за да мога да участвувам поне като слушател в предстоящия разговор. Това е именно и операцията, която извършвам.

— Тук е имало някой… — чувам слабо, но достатъчно ясно гласа на Моранди.

— И сега има някой… — отвръща гласът на Ана.

— Искам да кажа, някой външен. Това не е миризмата на твоите цигари.

— Вярно. Преминах на «Кент».

— За всичко имаш готов отговор — прозвучава отново недоволният глас на мъжа.

— Както и ти за всичко си готов да правиш кавги. Сигурно пак ти се е случило нещо неприятно…

— Неприятности — колкото щеш.

Настъпва известна пауза.

— Разказвай де, какво чакаш — чува се гласът на Ана. — Знам, че докато не разкажеш, няма да ти мине.

— Нищо определено. Просто имам чувството, че нещата се сгъстяват около мене… че ме подозират… че ме следят…

— …Че не си добре с нервите, че виждаш призраци… — довършва жената.

— Не са призраци. Имам опит в тия работи. Не мога да разбера само откъде идва всичко това.

— Няма откъде да идва освен от самия тебе. Ако не си споделял с никого нищо…

— Не съм. Но може ти да си споделяла.

— Глупости — отвръща Ана.

Обаче гласът не звучи съвсем уверено.

— Ти толкова бъбреш по приятелки и по фризьорки, че навярно сама не знаеш какво си приказвала и какво не.