Ана мълчи.

— Кажи де Ако нейде случайно си изтървала нещо, по-добре е да ми кажеш. Имам предвид, че ония не се шегуват.

— Кои «ония»?

Напрягам слух, но Моранди само избъбря с раздразнение:

— Не е важно кои. Важното е, че не се шегуват. За твое сведение Конти не е бил застрелян за пари, а задето е бъбрел.

— Защо не си ми казал по-рано?

— Защото едва в Женева го узнах. И не мисли, че ако това, което се е случило с Конти, се случи и с мене, ще бъдеш пощадена.

Отново настъпва пауза. После се чува гласът на Ана, тихи съвсем изменен:

— Карло, страх ме е…

— От какво те е страх? Какво си направила?

— Нищо не съм направила. Но тия дни около мен е увърташе един тип… Аз, разбира се, го отрязах, но той се увърташе…

— Какъв тип?

— Някакъв белгиец… представяше се за търговец… увърташе се и подпитваше за тебе… Аз, разбира се…

— Как се казва тоя търговец? Къде живее? — прекъсва я грубо Моранди.

Не дочаквам отговора. Крайно време е да видя накъде извежда това черно стълбище.

Ако песимистът е човек, който очаква винаги най-лошото, аз съм с два крака в категорията. Въпреки идиличното развитие на връзката с Ана още предния ден бях уредил сметката в хотела и бях предал багажа си в депо на гарата. Тъй че едничкото, което ми остава да свърша сега, е сам да се отправя за гарата и да се натоваря на първия влак, потеглящ в западна посока.

Един час по-късно вече дремя в едно празно купе, полюшван в ритъма на колелата и унасян от равния тропот по траверсите. Дремя и се събуждам, и пак задрямвам, като ту се опитвам да събера мислите си, ту се мъча да ги разсея, защото в момента нищо вече не може да се поправи и нищо повече не може да се извърши. Унищожаването на една важна писта е винаги неприятно. Но когато тази писта е единствена, неприятността се нарича катастрофа.

В главата ми се събират и пръскат мъгляви мисли. Ще трябва да обсъдя всичко отначало. Не сега. Утре или по-късно, но ще трябва да обсъдя всичко. Да намеря изход. Да си сменя местожителството. Да си сменя самоличността. Или може би да си сменя главата.

Генералът седи в черното кожено кресло точно срещу мене. От двете му страни са се разположили полковникът и моят шеф. Погледите на тримата са съсредоточени в лицето ми. И тия погледи заедно с продължаващото мълчание все повече ме гнетят.

— Добре — казва най-сетне генералът, сякаш прекъсва някаква своя мисъл. — Каква оценка правиш ти сам на работата си?

— Оценката е ясна — отвръщам. — Оценката е съвсем отрицателна. Но аз влязох в действие в един момент, когато операцията беше компрометирана и нямах възможност да извърша нищо друго освен това, което извърших.

— Искаш да кажеш, че ако трябваше да почнеш отначало, би почнал пак по същия план? — пита генералът.

Замълчавам. Генералът поглежда към шефа ми. Онзи се размърдва неудобно на стола си и забелязва:

— Ти си постъпил по същия начин, както и Ангелов. Ти си повторил грешката му.

— А как трябваше да постъпя?

— Да чакаш. Още да чакаш.

«Да чакам? Докога? До второ пришествие?» — мисля ядосано, но не казвам нищо.

Генералът поглежда към полковника, който, навел глава, барабани безшумно по червеното сукно на масичката с тютюневите си пръсти.

— При създалата се след провала ситуация аз лично одобрявам опита на Боев да създаде връзка с Ана Ферари — заговорва полковникът.

Встъплението вдъхва надежди. Но само за човек, който не познава полковника. Тъкмо в тоя момент той вдига жълтия си показалец и го насочва към гърдите ми:

— Защо ти трябваха тия разпити по адрес на Моранди?

— Как «защо»? — не се сдържам аз.

— Точно така: защо? За да научиш нещо, което и без това знаеш? Или за да провалиш връзката?

Мълча.

— Друго. Защо тия самодейни упражнения със звънчевата инсталация?

— И с най-съвършена апаратура не бих чул нещо повече от това, което чух през звънеца — измърморвам.

— Вярно. Ама за един път.

Той замълчава, сякаш да ми даде възможност да се сетя накъде бие, после продължава:

— Ти трябваше да създадеш тая връзка спокойно, без прибързани стъпки, без никакви действия, които биха могли да породят подозрение. Да я създадеш с намерение да трае. Да се окопаеш добре. Да си осигуриш безопасно и ефикасно средство за подслушване на стаята. На пазара такива механизми — колкото щеш. И — да чакаш

Всички това ми говорят; «Да чакаш» Като че ли не го знам по-добре от тях. Изглежда все пак, че не го знам достатъчно.