Павлина безпомощно замига.

— Та аз му хвърлих ключа на улицата…

Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина, — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!

— Не съм, ма како Юли — отвърна искрено момиченцето. — Не съм му хвърлила ключа!

— И не си го виждала?

— Не съм…

Юлия дълбоко въздъхна.

— Слушай, Зоре, да не би ти да си хвърлила тоя ключ?

Зорето дори се опули от учудване, — Кой, аааз да хвърля ключа? — изви тя драматично тънкото си гласче.

— Ти ами! Чунки не си малко луда! Кажи си, кажи си правичката.

Зорето дълбоко се замисли.

— А ти друга кукла имаш ли? — попита тя и тъмните маслинки на очите и сякаш блеснаха.

Юлия имаше и друга кукла, но и се видя вече прекалено да пожертвува и нея.

— Аз ще те закълна, пък ти само посмей да не кажеш истината! — закани се тя със сериозно изражение.

— Как ще ме закълнеш?

— Ей сега ще видиш!

Юлия плюна в шепата си и погледна под вежди момиченцето.

— Ако Зорето ме излъже, очите и да се пръснат като тая плюнка на четири!

Тя удари отгоре с ръба на дланта, плюнката се разлетя на всички страни.

Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено гледаха към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината хвърляла ли си един ключ през прозореца, или не си хвърляла!

— Не съм! — едва избърбори Зорето.

— Ами идвал ли е у вас един дебел човек с бели дрехи?

— Не е идвал!

Верка, която досега мълчеше, внезапно се обади:

— Ама, како Юли, у нас идва такъв човек!

— Сериозно? — трепна Юлия. — Преди колко дена?

— Предии… пет-шест дена!

Юлия втренчено погледна момиченцето.

— Не беше ли преди два дена?

— Не, не, преди пет-шест дена! Дойде при татко, поседя много малко и си отиде!

— А ти хвърли ли му ключа?

— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!

Юлия сама разбираше — тихото, послушно момиченце не бе от тия, които ще направят някоя пакост. Все пак тя подробно го разпита. Външното описание на човека съвсем съвпадаше с онова описание което и бяха дали Пешо и Веселин. Времето също съвпадаше — бе дошъл на гости у Веркини привечер. Само денят не съвпадаше и разбира се, Верка не бе хвърляла ключа. Като завърши невинния разпит, Юлия отново започна играта, но вече не и се играеше, нещо я теглеше с чудна сила обратно към града. Така или иначе тя бе страшно горда, че толкова успешно бе завършила първата задача, която и бяха възложили. Юлия едва дочака края на разходката. Към обед групата деца начело с танти Клара потегли обратно. Юлия избърза напред и както очакваше, намери своите приятели в скривалището между шубраците на градинката. Щом трите момчета видяха Юлия, те скочиха на крака и любопитно впериха очи в нея.

— Е, какво излезе? — попита нетърпеливо Пешо. Научи ли нещо?

— Научих — отвърна важно Юлия.

Но тя не бързаше да разкаже какво е научила. За пръв път и се случваше да бъде център на внимание за такива големи момчета, да им бъде необходима за нещо и сега и се искаше да продължи колкото се може по-дълго време това удоволствие. Юлия бавно се разположи на тревата и се загледа замислено някъде над главите на момчетата.

Е, какво, няма ли да приказваш? — стресна я с нетърпеливия си глас Веселин.

Тогава Юлия внимателно и бавно им разказа всичко, каквото бе научила от трите момиченца. По напрегнатите лица на своите приятели тя разбираше, че следят с интерес нейния разказ и дори че се удивяват на ловкостта, с която бе изтръгнала сведенията.

— Браво! — похвали я пестеливо, уж с равнодушен глас Пешо, но тя веднага схвана, че са доволни от нея. — Добре си свършила тая работа!

— Охо, аз какви други работи мога да свърша! — възкликна гордо Юлия. — Само вие да искате!

Но хвалбата не направи добро впечатление и Юлия смутено млъкна. За миг като че ли всички я забравиха, като че ли не им се искаше да говорят повече пред нея.

— А сега какво ще правим? — попита тя колебливо.

— Ще видим! — отвърна уклончиво Пешо. — Трябва да се помисли!

— Казах ли ти аз, че Тороманов ни е излъгал! — обади се пръв Веселин и погледна тържествуващо приятелите си. — Не може да не ни излъже! Той е такъв—една дума вярна не казва!

— Интересно, какво е търсил Тороманов у Веркини? — като че ли на себе си проговори Пешо. — Да не би нещо… заедно…

Глупости! — сряза го Коста. — Другарят Апостолов е най-старият комунист в квартала! Та той е председател и на отечественофронтовската организация!